Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1167

„Уил?“ — колебливо се пресегна към нас Славен.

„Не точно.“ Затворих Умението си около него. Беше смешно лесно, все едно да хванеш заспала кокошка в курник.

„Пусни ме! Пусни ме!“

Усетих, че се пресяга към другите котерии. Рязко го дръпнах от тях и го изолирах от тяхното Умение. Той нямаше сила, никога не бе притежавал истинска сила. Просто беше използвал силата на другите. Това ме порази. Целият страх, който повече от година носех в себе си. От какво? От едно хленчещо разглезено хлапе, което искаше да отнеме играчките на братята си. За него короната и тронът не бяха повече, отколкото бяха били техните коне и мечове. Той не мислеше за управлението на кралството, а само за това да носи корона и да прави каквото си иска. Първо майка му, а сетне и Гален бяха подготвяли всичките му ходове. Той бе усвоил от тях само лукавото си коварство. Ако Гален не беше обвързал котерията с него, Славен никога нямаше да има истинска сила. Сега го виждах такъв, какъвто е: разглезено дете, със склонност към жестокост, която винаги бе можело да задоволява.

„От това ли се страхувахме и бягахме? От това?“

„Какво правиш тук, Нощни очи?“

„Твоята плячка е и моя плячка, братко. Исках да видя за какво месо сме изминали целия този път.“

Обезумял от осезателното докосване на вълка, Славен започна да се гърчи. Това бе мръсно и отвратително, нещо гадно и смрадливо като онзи плъх, който нощем обикаляше из покоите му и никой не можеше да го хване… Нощни очи се приближи и притисна Осезанието си към него, сякаш по този начин можеше да го подуши. Славен повърна и се разтрепери.

„Стига“ — казах аз и вълкът се смили.

„Ако ще го убиваш, побързай — посъветва ме Нощни очи. — Другият отслабва и скоро ще умре.“

Имаше право. Уил едва дишаше. Здраво стиснах Славен и влях още сила в Уил. Той се опита да я отблъсне, ала не се владееше чак толкова добре. Ако имаше шанс, тялото му винаги щеше да избере живота. Дишането му стана равномерно и сърцето му затуптя по-силно. Отново събрах Умение, съсредоточих се и насочих вниманието си към Славен.

„Ако ме убиеш, ще се осакатиш. Ако ме убиеш с Умението, ще го изгубиш.“

Бях мислил за това. Никога не се бях радвал, че съм умел. Предпочитах да съм само осезател. Нямаше да страдам от загубата.