Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 116

Имаше предвид доклада ми.

Беше отсъствал точно месец и сигурно искаше да узнае за всички промени до най-дребните подробности. Поведох коня, а той закрачи редом с мен, заслушан в онова, което му казвах.

Понякога ме изненадваше колко много прилича на Сенч. И двамата искаха от мен да предавам всичко в детайли и да си спомням съвсем точно събития отпреди седмица, или две. Не беше трудно да се науча да докладвам на Сенч, главно заради усилията, които бях полагал преди това по настояване на Бърич. Години по-късно осъзнах, че са ме учили да докладвам така, както войникът докладва на своя началник.

Друг на мястото на Бърич сигурно щеше да се отправи към кухнята или банята, но той настоя да отидем в конюшнята, където огледа всичко и спря да размени по няколко думи с всеки от конярите. Когато стигна до коня на непознатата дама, видимо се стъписа. Разглежда го мълчаливо няколко минути и накрая каза:

— Този кон аз съм го обучавал. — Конят извърна глава към него, сякаш беше познал гласа му. — Копринен — каза тихо Бърич и конят наостри уши. Бърич въздъхна. — Виждам, че лейди Търпение е тук. Видяхте ли се вече?

Ето един труден въпрос. В главата ми вече се гонеха безброй объркани мисли. Лейди Търпение, жената на моя баща и според мнозина едничката причина той да се откаже от престола и от мен. Значи с нея бях разговарял в кухнята, както и следващата вечер, когато ме срещна подпийнал в градината! Тя ме бе разпитвала тази сутрин за моето образование.

— Не официално — отвърнах. — Но се срещнахме.

За моя изненада той се разсмя.

— Лицето ти е жива картина, Фиц. По твоята реакция съдя, че тя не се е променила много. Първия път, когато я видях, беше в овощните градини на баща ти. Беше се покатерила на едно дръвче. Поиска да извадя трънче от обувката й, която свали, както си седеше там горе. А дори нямаше представа кой съм. Нито пък аз коя е тя. Предполагам, че тогава не е била много по-голяма от теб. — Той спря, чертите му се смекчиха. — Имаше едно малко досадно кученце, което винаги носеше в някаква кошница. Все скимтеше и повръщаше. Викаше му Прахосъбирачка. — Той помълча малко, все така замечтано усмихнат. — Как можах да си го спомня след всички тези години!

— Тя хареса ли те, когато се срещнахте за първи път? — попитах доста нетактично.

Бърич ме погледна, но в мислите си беше далеч във времето.

— Повече, отколкото сега — отвърна неочаквано. — Но това няма значение. Казвай, Фиц. Какво мисли тя за теб?

Не знаех какво да отговоря и взех да му описвам нашите две срещи с всички подробности. Бях някъде към средата на срещата в градината, когато Бърич вдигна ръка и каза:

— Спри.

Млъкнах и го погледнах.

— Когато спестяваш по малко от истината, за да скриеш какъв глупак си бил, изглеждаш дваж по-голям глупак. А сега да започнем отначало.

Така и направих и този път не скрих нищо нито от поведението си, нито от коментарите на дамата. А когато свърших, зачаках присъдата. За моя изненада той се пресегна и погали коня по муцуната.

— Някои неща се променят с времето, Фиц — замислено каза той и въздъхна. — А други не. Е, Фиц, изглежда, си се представил точно на хората, които е трябвало най-много да избягваш. Сигурен съм, че това ще има своите последствия, но нямам ни най-малка представа какви ще са те. Което пък от своя страна означава, че няма за какво да се притесняваме. Я да видим как са малките кученца. Колко каза, че били — шест ли?