Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 115

Вече крачех по алеята към изхода, когато ме застигна разтревоженият й глас:

— Почакай!

Усещах нарастващо напрежение в стомаха и реших, че ще е най-добре, ако се престоря, че не я чувам. Тя не ме последва, но аз бях сигурен, че ме наблюдава, така че продължих с гордо вдигната глава, докато не излязох от градината. Върнах се в преддверието на конюшните, където облекчих стомаха си, и накрая легнах да спя в сеното, тъй като стълбите към стаята на Бърич ми се сториха твърде стръмни.

Но младостта е изумително жилава, особено когато усеща заплаха. Станах рано на следващата сутрин, защото знаех, че Бърич трябва да се върне същия следобед. Измих се с две кофи вода, после реших, че куртката, която нося от три дни, има нужда от смяна. Тъкмо я бях свалил и я оглеждах, когато непознатата дама застана пред вратата на конюшнята и ме повика.

— Смени си ризата — нареди ми тя. А след това добави: — И с тези гамаши приличаш на щъркел. Кажи на госпожа Чевръстка, че имат нужда от подновяване.

— Добро утро, госпожо — рекох аз. Това беше единственото, което можах да измисля в объркването си. Вече започвах да си мисля, че и тя е някоя ексцентрична натура като лейди Дайми. Очаквах след тази кратка размяна на реплики да се обърне и да си тръгне, но тя продължаваше да ме гледа право в очите. После ме попита:

— Свириш ли на някакъв музикален инструмент? Поклатих мълчаливо глава.

— Може би пееш тогава?

— Не, госпожо.

— В такъв случай — продължи тя леко разтревожена, — вероятно са те учили да рецитираш Епопеите, строфите на познанието или поне напътствията за билколечение и ориентация… поне нещичко от тези?

— Само онези, които имат отношение към грижите за конете, ловните соколи и кучетата — отвърнах и това бе почти цялата истина. Бърич ме бе накарал да ги науча. От Сенч знаех рецепти за отрови и противоотрови, но сметнах, че ще е по-добре, ако го запазя за себе си.

— Но сигурно танцуваш? И са те учили как да стихоплетстваш?

Бях съвсем объркан.

— Госпожо, струва ми се, че ме бъркате с някой друг. Дали пък не ме смятате за Август, кралския племенник. Той е почти на моята възраст и…

— С никого не те бъркам. Отговори на въпроса ми! — прекъсна ме тя почти пискливо.

— Не, госпожо. Уроците, които споменахте, са… за знатното съсловие. Аз не съм един от тях.

Лицето й стана още по-загрижено. Тя сви устни и ме погледна замислено.

— Няма да позволя подобно нещо! — заяви твърдо непознатата дама, обърна се рязко и се отдалечи през двора. Постоях малко, загледан след нея, после се върнах в стаята и си смених ризата и гамашите, както ме беше посъветвала. Опитах се да я прокудя от мислите си и да се съсредоточа върху ежедневните си задачи.

Следобед, когато Бърич се върна, валеше дъжд. Срещнах го пред конюшните и хванах юздите на коня му, докато той слизаше вдървено от седлото.

— Фиц, пораснал си — бяха първите му думи, докато ме оглеждаше с критичен поглед, сякаш бях многообещаващ кон или ловно куче. Отвори уста да добави още нещо, но после поклати глава и само изсумтя: — Е?