Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1150

— Не, разбира се — казах им аз. — Не, разбира се. — Отдалечих се от дракона.

Зад себе си чух Кетъл нетърпеливо да пита:

— Готови ли сме да го съживим?

До ушите ми стигна тихият глас на Искрен.

— Не. Още не. Още мъничко искам да запазя тези спомени за себе си. Още мъничко да остана човек.

Докато минавах през лагера, Кетрикен излезе от шатрата си. Косата й беше сплетена на дебела къса плитка. По челото и в ъгълчетата на устата й все още имаше бръчки. Ала лицето й излъчваше топлото сияние на най-фини бисери. В нея грееше нова вяра. Тя дълбоко си пое дъх и ми се усмихна.

Бързо продължих нататък.

Водата в потока бе много студена. Наблизо растеше жилав хвощ, чиито листа използвах, за да се изтъркам. Прострях влажните си дрехи по храстите на отсрещния бряг. Знойният ден обещаваше скоро да изсъхнат. Сбърчил чело, Нощни очи клекна на брега и впери очи в мен.

„Не разбирам. Не миришеш зле.“

„Върви на лов, Нощни очи. Моля те.“

„Сам ли искаш да останеш?“

„Доколкото вече е възможно.“

Той се изправи и се протегна. „Някой ден ще сме само ние с теб. Ще ловуваме, ще ядем и ще спим. И ти ще оздравееш.“

„Дано доживеем дотогава“ — искрено се съгласих аз.

Вълкът изчезна в гората. Опитах се да изтъркам от китката си отпечатъците от пръстите на шута. Не успях, но научих много за жизнения цикъл на един хвощ. Отказах се. Реших, че мога да одера цялата си кожа и пак да не се почувствам свободен от случилото се. Излязох от потока и се отръсках от водата. Дрехите ми бяха достатъчно сухи, за да ги облека. Седнах на брега да си нахлузя ботушите. Едва не си помислих за Моли и Бърич, но бързо пропъдих образа. Вместо това се зачудих кога ще пристигнат ратниците на Славен и дали дотогава Искрен ще е завършил дракона си. Може би вече беше завършен. Знаех, че трябва да ми се иска да го видя.

Предпочитах да съм сам.

Легнах по гръб на тревата и вперих поглед в синьото небе. Опитах се да почувствам нещо. Страх, възбуда, гняв. Омраза.

Любов. Вместо това се чувствах само объркан. И уморен. Уморен от плът и дух. Затворих очи.

Звуците на арфата се носеха заедно с бълбукането на поточето, сливаха се с него, сетне с танцуваща стъпка се отдалечаваха. Отворих очи и видях Славея. Седеше на брега до мен и свиреше. Косата й бе разпусната и се сушеше на пръснати по гърба й къдрици. Между зъбите й стърчеше зелен стрък трева. Краката й бяха боси. Певицата ме погледна, но не каза нищо. Загледах се в играещите й по струните пръсти. Лявата й ръка се движеше по-бързо и компенсираше сковаността на последните два пръста. Това трябваше да ми навява някакви чувства. Не знаех какви.

— Каква полза от чувства? — Чух се да питам.

Пръстите й замръзнаха над струните. Тя свъси вежди.

— Едва ли има отговор на този въпрос.

— Напоследък не намирам много отговори. Защо не си в каменоломната да ги гледаш как завършват дракона? Това определено е достойно за песен.

— Защото съм тук с теб — простичко отвърна Славея, после широко се усмихна. — И защото всички останали изглеждат заети. Кетъл спи. Кетрикен и Искрен… когато тръгвах, тя му решеше косата. Струва ми се, че не бях виждала крал Искрен да се усмихва. Когато е усмихнат, много прилича на теб. Особено в очите. Както и да е. Мисля, че няма да им липсвам.