Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1122

— Фиц? Идваш ли? — Повика ме Кетрикен и едва тогава разбрах колко много съм се забавил. Побързах да ги настигна и се присъединих към тях тъкмо когато минаваха покрай девойката върху дракона.

Съзнателно бях избягвал това място, откакто шутът я беше докоснал. Сега виновно вдигнах поглед към сребристия отпечатък на безупречната й кожа.

— Коя си била ти и защо представляваш толкова тъжно изваяние — попитах я аз. Ала каменните й очи само умолително се взираха в мен.

— Може би не е успяла да довърши дракона си — предположи Кетрикен. — Виж, задните крака и опашката му все още са застинали в камъка. Може би статуята тъкмо затова е толкова тъжна.

— Тя още отначало я е издялала такава, не разбираш ли? Просто погледни готовата част.

Кетрикен ме погледна развеселено.

— Още ли не вярваш, че Искреновият дракон ще полети, когато го завърши? Аз вярвам. Разбира се, вече не ми остава друго, в което да вярвам.

Канех се да й отговоря, че според мен това са детски приказки, но последните й думи ме накараха да премълча.

Когато се върнахме при дракона, завързах метлата си и се заех да мета така, като че ли си отмъщавах на някого. Слънцето се издигаше високо в яркосиньото небе. Подухваше приятен ветрец. Кетрикен разтовари дървата и тръгна за още. Нощни очи пое по петите й и с одобрение забелязах, че Славея и шутът бързат да ги настигнат, и те с чували. След като изметох праха и чакъла, можах по-добре да видя напредъка, който бяха постигнали Искрен и Кетъл. Черният камък на драконовия гръб беше толкова лъскав, че почти отразяваше небесната синева. Посочих го на Искрен, без да очаквам отговор. Умът и сърцето му изцяло бяха съсредоточени върху дракона. По всички други въпроси мислите му бяха неясни и блуждаещи, ала когато ми говореше за своя дракон и неговото извайване, той отново заприличваше на стария Искрен.

След малко кралят се изправи и колебливо прокара сребристата си ръка по гърба на скулптурата. Затаих дъх, защото изпод дланта му внезапно се появяваше цвят. Богато зеленикаво синьо, сребреещо по ръба на всяка люспа. Багрите заискриха и само след миг започнаха да избледняват. Искрен доволно въздъхна.

— Когато драконът е готов, цветът ще остане — каза той. Без да се замислям, посегнах към камъка, ала Искрен рязко ме спря с рамо. — Не го докосвай — почти ревниво ме предупреди той. Сигурно забеляза смайването ми, защото на лицето му се изписа разкаяние. — Вече е опасно да го докосваш, Фиц. Той е прекалено… — Очите му заблуждаха в търсене на нужната дума. Накрая Искрен очевидно съвсем забрави за мен, защото клекна и продължи работата си по крака на създанието.

Когато се отнасят към него като към дете, човек започва да се държи така. Доизметох камъка, оставих метлата и се отдалечих. Не се изненадах особено, когато установих, че отново съм се зазяпал в девойката върху дракона. Те сякаш не бяха отделни същества. Покатерих се до статуята и пак усетих раздвижването на осезателния й живот. Той се вдигна като мъгла и жадно се пресегна към мен. Ужасно много впримчена мъка.