Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1118

Тя изчезна в мрака.

Не можех да повярвам. Бърич също. Жената извади ножа си от кръста му и отново се приготви за атака. Той удави болката си в гняв, завъртя се, нанесе й удар през гърдите и се обърна към червенобрадия. Ала той бе отстъпил назад. Мечът му продължаваше да е насочен напред, но мъжът стоеше неподвижно.

— Детето е у нас — каза здравенякът. — Хвърли меча си, иначе ще убия бебето. — Той се обърна към жената, която притискаше гърдите си с ръце. — Върви след уличницата. Бързо!

Тя го изгледа гневно, но безмълвно се подчини. Бърич не й обърна внимание. Очите му бяха насочени към плачещото бебе. Когато върхът на меча му бавно се спусна към пода, червенобрадият се ухили.

— Защо? — ужасено попита Бърич. — Какво сме направили, че ни нападате и заплашвате да убиете дъщеря ми?

Здравенякът сведе поглед към зачервеното бебе, което пищеше в ръцете му.

— Тя не ти е дъщеря — презрително изсумтя той. — А копеле на копелето-осезател. Знаем го от най-достоверен източник. — Мъжът вдигна високо Копривка, като че ли се канеше да я хвърли на пода. Бърич издаде нечленоразделен звук, полуярост, полумолба. И пусна меча си. Раненият до вратата изпъшка и се опита да се надигне.

— Тя е още бебе — хрипливо рече Бърич. Усещах топлата кръв, която се стичаше по кръста и бедрото му, сякаш бях ранен самият аз. — Оставете ни на мира. Сбъркали сте. Това е родната ми дъщеря, казвам ви, и не представлява опасност за краля. Моля ви. Имам злато. Ще ви го дам. Но ни оставете на мира.

Бърич, който щеше да се изплюе на пода и да се бие до смърт, сега беше хвърлил меча си и умоляваше заради спасението на моето дете. Червенобрадият избухна в смях, ала Бърич дори не се обърна към него. Като продължаваше да се хили, другият се приближи до масата, небрежно запали няколкото оставени там свещи и заразглежда стаята. Бърич не откъсваше очи от Копривка.

— Тя е моя дъщеря — тихо, почти отчаяно повтори той.

— Стига си лъгал — отвратено отвърна здравенякът. — Тя е изчадието на копелето-осезател. Също толкова покварена, колкото него.

— Вярно е.

Всички погледи се насочиха към вратата. Там стоеше Моли, бледа като платно и задъхана. Дясната й ръка бе окървавена. Тя притискаше към гърдите си голяма дървена кутия. От нея се носеше зловещо жужене.

— Кучката, която пратихте подире ми, е мъртва — дрезгаво каза Моли. — Скоро и с вас ще се случи същото, ако не хвърлите оръжие и не освободите детето и мъжа ми. — Здравенякът се ухили скептично. Червенобрадият вдигна меча си.

Когато продължи, гласът й леко трепереше.

— Дъщеря ми е осезателна, разбира се. Както и аз. Моите пчели няма да ни направят нищо лошо. Но само се опитайте да ни нараните и за вас няма да има пощада. Ще умрете от милиони парещи ужилвания. Мислите ли, че вашите мечове ще ви защитят от моите осезателни пчели? — Тя премести поглед от единия на другия. Очите й пламтяха от гняв. Една пчела излетя от тежкия дървен кошер и сърдито забръмча из стаята.