Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1062

— Добре ли си?

Той не подскочи. Никога не се стряскаше. Просто обърна светлите си очи и ме погледна.

— Фиц, някога струвало ли ти се е, че си спомняш нещо, но когато се опиташ да го намериш, там няма нищо?

— Понякога — отвърнах аз. — Мисля, че се случва с всеки.

— Не. Това е различно — тихо настоя шутът. — Откакто вчера стоях на онзи камък и изведнъж зърнах някогашния свят, който е съществувал тук… постоянно ми се явяват странни полуспомени. Като него. — Той нежно погали клиновидната змийска глава на дракона. — Почти си спомням, че съм го познавал. — После ме погледна умолително. — А ти какво видя там?

Свих рамене.

— Нещо като пазарен площад, с дюкяни наоколо и хора, които си вършеха работата. Делничен ден.

— Видя ли ме — прошепна шутът.

— Не съм сигурен. — Изведнъж се почувствах много неспокойно. — Там, където стоеше ти, имаше друг човек. Жена. В известен смисъл приличаше на теб. Беше бледа и се държеше като шут. Ти спомена за короната й. С петльови глави и опашки.

— Нима? Не си спомням какво съм казал непосредствено след това, Фиц. Спомням си само усещането и бързото му избледняване. За кратко бях свързан с всичко. С част от всичко. Беше прекрасно, като любовта. Или като да зърнеш нещо възхитително красиво… — Той не успя да намери нужните думи.

— Това е Умението — тихо отвърнах аз. — Ти си усетил неговото притегляне. Умелият постоянно трябва да му се съпротивлява, за да не го отнесе.

— Значи е било Умението — промълви шутът.

— Когато излезе от това състояние, ти отначало беше в екстаз. Говореше нещо за нечий дракон, който трябвало да представиш. Звучеше като безсмислици. Чакай да си спомня. Драконът на Риълдър. И той ти обещал да те вземе да полетиш.

— О. Сънят ми снощи. Риълдър. Ти се казваше така. — Докато говореше, шутът галеше главата на статуята. И тогава се случи нещо извънредно странно. Осезателното ми усещане за статуята рязко се изостри. Нощни очи скочи до мен и козината на гърба му се наежи. Аз също настръхнах и се отдръпнах, като очаквах скулптурата изведнъж да оживее. Шутът ни стрелна с озадачен поглед. — Какво има?

— Статуите ни се струват живи. И на Нощни очи, и на мен. И когато изрече това име, драконът почти сякаш се раздвижи.

— Риълдър — веднага провери шутът. Затаих дъх, ала не усетих никаква реакция. Той ме погледна и поклати глава. — Обикновен камък, Фиц. Студен и красив камък. Мисля, че нервите ти са прекалено опънати. — После дружелюбно ме хвана за ръка и се отдалечихме от статуите. Другите вече се бяха скрили от поглед. Освен Кетъл. Старицата стоеше, подпряна на тоягата си и ни наблюдаваше. Инстинктивно ускорих ход. Когато се приближихме до нея, Кетъл ме хвана за другата ръка и властно даде знак на шута да продължи пред нас. Ние го последвахме малко по-бавно. Когато разстоянието помежду ни се увеличи, тя стисна ръката ми.

— Е?

Отначало не я разбрах. После се сетих и казах:

— Още не съм я разрешил.

— И сама се досетих — строго отвърна старицата. Прехапа устни за миг, намръщи ми се, отвори уста да каже нещо и енергично поклати глава.