Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1022

— Е, слава на Еда, че преди да преминеш, беше пил самодивско биле, иначе нямаше да запазиш разсъдъка си — след като за трети път описах приключенията си, загадъчно отбеляза Кетъл.

— Къде да „премина“ — попитах аз.

Тя ме погледна намръщено.

— Знаеш какво искам да кажа. — Всички внимателно я наблюдавахме. — През пътеуказателя или там каквото е. Те трябва да имат нещо общо с него. — Думите й бяха посрещнати с мълчание. — Струва ми се очевидно, това е. Той изчезна при един пътеуказател и се е появил при друг. И по същия начин се върна при нас.

— Но защо не са взели някой друг — попитах я.

— Защото ти си единственият чувствителен към Умението от нас — отвърна тя.

— И те ли са създадени с Умението?

Кетъл ме погледна.

— Внимателно разгледах пътеуказателя. Изсечен е от черен камък с жилки искрящи кристали. Като стените на града, който ни описа. Докосвал ли си двата пътеуказателя?

Замислих се.

— Да, струва ми се.

Тя сви рамене.

— Ами това е. Всеки пропит с Умението предмет може да запази намерението на своя създател. Тези пътеуказатели са били издигнати, за да улеснят пътуването. Стига пътниците да могат да ги използват, разбира се.

— Никога не съм чувал за такива неща. Откъде знаеш за тях?

— Само разсъждавам върху онова, което ми се струва очевидно — упорито отвърна Кетъл. — И с това приключвам разговора. Лягам си. Уморена съм. Търсихме те цяла нощ и половин ден. А и вълкът нито за миг не спря да вие.

„Защо си вил?“

„Виках те. Ти не ми отговаряше.“

„Не те чувах, иначе щях да отговоря.“

„Започвам да се страхувам, малки братко. Привличат те някакви сили, водят те на места, на които не мога да те последвам, затварят ума ти за моя. Никога не са ме приемали в друга глутница така, както в тази. Но ако те изгубя, ще изгубя и нея.“

„Няма да ме изгубиш“ — успокоих го аз, но се зачудих дали ще мога да изпълня това обещание.

— Фиц — каза Кетрикен.

— Да?

— Хайде да разгледаме картата, която си прерисувал.

Извадих я и тя разгъна своята. Сравнихме ги. Трудно можеха да се открият някакви прилики, ала мащабите бяха различни. Накрая решихме, че копираното от мен място носи повърхностно сходство с част от пътя, обозначен на картата на Кетрикен.

— Тази точка — посочих нейната карта аз — би трябвало да е градът. В такъв случай това тук отговаря на това, а това — на това.

Картата, с която беше заминал Искрен, бе копие на този по-стар, избелял пергамент. На него бе представен пътят, който вече наричах „пътя на Умението“, но странно, той започваше в Планините и свършваше в три различни точки. Виждах, че някога до тях е имало надписи, които безвъзвратно се бяха изтрили. Тези три точки бяха обозначени и на картата, която бях прерисувал в града. Едната беше самият град. Сега ни интересуваха другите две.

Кетрикен проучи йероглифите, които бях преписал.