Читать «При Дойранското езеро» онлайн - страница 2

Много мистичен и много чужд за самия себе си. Ненадейно си въобразяваш, че си оня строгият, мълчащият и нечуващият рицар на Дюрера, яхнал на кон, след когото грозно пристъпват Смъртта и Дяволът, еднорог и смешен. Онази тъмна средновековна гравюра. Ritter, Tod und Teufel. Тогава внезапно над нас изпищяват четири трагични гранати и ний неволно лягаме зад камъните и тръните, до които сме. И пак върху душата ти пада свръхчовешката тежест на едно самотно съзнание: Pro patria.

6

Аз гледам как французите се движат из своите окопи. Оттук, от наблюдателни пункт, който не зная кой и защо е кръстил „Голгота“. Нима всеки от околните върхове не е една Голгота, дето всеки час може да загине праведен страдалец? Голгота… Странен звук! При който някак неволно изтръпваш.

7

Денем по всичките позиции не се вижда жив човек. Само артилерийските гърмежи нарушават всеобщата тишина наоколо. Ний сме тук, а те са там, току пред нас, на отсрещния връх, всички скрити в дълбоки каменни скривалища. А през нощта бдим в окопите. Нашите погледи бляскат и техните бляскат отсреща в тъмнината. Огнени, враждебни погледи. В които се вплитат неволни, скришни усмивки. Усмивки на наболяло съжаление.

8

Нощем понякога французите пеят. Ний ги слушаме. Аз чуствувам една странна радост и удовлетворение, когато казвам: французите пеят. Бих искал и аз да запея. Но не мога. Не смея. Сам. Бих запял онази светломеланхолна песен на Солвейг. Дето се казва: „Ако тук на земята с теб не се срещнем пак…“ А тя казва: „Всемогъщият бог ще те благослови, ще те запази от беда и нещастия; и ти пак ще се върнеш — сърцето ми го казва…“ Знам, че очите и са пълни със сълзи. Бих запял тази песен в тази влажна лунна нощ. Но ний всички мълчим. Само французите пеят. Те.

9

Защото понякога нощта се превръща на огледало, в което ний виждаме очите на далечни скръбни майки и хубави жени, които мислят за нас.

И нощта е скръбна.

10

В една светла неделна утрина над нашите позиции се носеха два неприятелски аероплана. С един странен шум. Те не бучаха, а звучаха. С един ясен и залечен звън, като звън на камбани. Тържествени камбани в една неделна утрина. С много слънце и много яснота. Не. Една кратка носталгична илюзия. Мираж на бойните полета.

11

Вместо мъгливите огньове, които светеха някога от рибарските лодки и хвърляха тръпни отражения върху сивите вълни на нощното езеро, сега се движи широкото сияние на някаква чужда луна. Неприятелски прожектор, който всяка нощ обикаля с погледа си по езерото и Беласица. Чуждо, блуждающе око, което дири през тъмнината, без да знае какво.

12

Някой пише писмо в окопа. Не — той рисува писмо. Бавно и унесено: „Мила мамо…“ И пак вдига очите си нагоре, към облачното чело на Беласица, което се вижда над края на окопа. Но внезапно прекъсва неговата унесеност тананикането на един немец, който иде отдолу по окопа. Той пее: „Бог да пази, бог да брани наший кайзер и земята ни!“ Тогава нашият напуща бързо своята печална унесеност и му вика отдалеч весело: „Хей, дойчо! Съюз! Германски, добро!“ А той му отговаря „Никс добро, булгарски!…“