Читать «При Дойранското езеро» онлайн

Гео Милев

При Дойранското езеро

1

Езерото — кристалче на странно спокоен перламутр, в който е отразен високият лазур на октомврийското небе. Дълбоко се отразяват върховете на Беласица и Круша, дето цъфтят големи есенни минзухари и горски цикламени. Когато слънцето залязва, във вълните се издига вълшебен дворец от корал и пурпурни кристали, който бавно се дроби и угасва. От високо се вижда Дойран, бял и безлюден. Там сега не живее никой. Неговите нарове и смокини презряват и падат самотни в тишината на градините. Улиците са без шум. Зданията са бяла маска на запустение. Един мъртъв град, който обаче мами с лъжовна тишина и утешително спокойствие. Но спокойно е само езерото. Там се люлеят жълти, повехнали гори с румени петна. А когато настъпва нощта, Беласица разсипва над езерото своите печални сенки, които носят в тъмните си мантии миризмата на големи есенни минзухари и горски цикламени.

2

Високо на запад, в як камък, са вдълбани нашите яки позиции. Голи скали, обрасли с лишеи, бурени и тръни, дето доскоро се гнездеха змии, гущери и невестулки. Неприятелските гранати свирят над главите ни. Удрят с трясък в скалите или прехвърлят назад, дето издигат фонтани от пръст около черните, отдавна срутени зидове на някакво нещастно селце. Нито камък върху камък…Страшни свирки, с които човек бързо свиква.

3

През деня навред е пустота. Само страшните свирки на гранати и шрапнели повтарят постоянно страшната мисъл: Война.

4

———————————————————————————————————————————————————————

———————————————————————————————————————————————————————

———————————————————————————————————————————————————————

Шотландец от „Черната Гвардия“.

Трети един е донесен ранен при лазарета. Викат ме да го разпитвам, но той е почти в безсъзнание. Висок и сух, той лежи със счупен крак и пробита глава върху носилката. Нещастен син на планините, чийто баща е бил чистосърдечен овчар със звучна, облечена в зелено гайда. Синът обаче е станал войник и е дошел тук да…хвърля бомби. Но може би сега и той, когато в потъмнялото му съзнание се мяркат ту родните планини с хубави бели стада, радпръснати по тях, ту страшни българи, които „ядели хора“, и пак — огнището в една шотландска колиба — сега, може би той си спомня онази стара шотландска песен: „Съцето ми е в планините…“ Песента на Бърнса.

5

Едно странно и тайнствено чувство те обхваща, когато под булото на нощта и свиренето на гранатите се приближаваш към бойната линия. Не е страх — нещо по-дълбоко от страха. Чуствуваш как някакво си безсилие стиска и задавя в прегръдките си твоето съзнание и душата ти. То е един момент, който трае дълго. Ти чуствуваш, че си сам, че си откъснат, че не можеш и не трябва да си спомняш нищо; нито старите твои мисли, нито някогашните усмивки на отдалечени жени, нито книгите, които си чел… Ти си във властта на тази огряна от горящи железа нощ; която — ти го чуствуваш повелително — е първа; първа нощ. О, прекръщение на всичките кумири и желания! разпятие на блясъците и забвение на приказните диадеми, обагрени с кървави петна! ти забравяш ония, които вървят заедно с тебе. Ти си един.