Читать «Пресолил го» онлайн - страница 2

Стъмни се. Каруцата изведнъж заскрибуца, заскърца и затръска и като че неохотно зави наляво.

„Къде ме подкара той мене? — помисли земемерът. — Караше все направо и изведнъж — наляво. Току-виж, ме закарал, подлецът, в някое затънтено място и... и... Има такива случаи!“

— Слушай — обърна се той към каруцаря. — Значи, казваш, че тук не е опасно! Жалко... Аз обичам да се бия с разбойници... На вид съм слаб, болнав, а имам сили като бик... Веднъж ме нападнаха трима разбойници... И какво мислиш? Така тръшнах единия, че... че, разбираш ли, предаде богу дух, а другите двама заради мен отидоха в Сибир, на заточение. И откъде толкова сила у мен, не зная... Само да пипна с една ръка някой здравеняк, като тебе, и... и го сваля.

Клим се извърна и погледна земемера, замига бързо с очи и шибна кончето.

— Да, брат... — продължи земемерът. — Да не ти дава бог с мен да се закачиш. Едно, че разбойникът ще остане без ръце и крака, ами и пред съда ще отговаря... Всички съдии и околийски началници ми са познати. Аз съм държавен, нужен човек... Ето например сега пътувам, а началството знае... и следят някой да не ми направи зло. Из целия път зад храстите дебнат урядници и стотници... По... по... почакай! — закрещя изведнъж земемерът. — Къде навлезе? Накъде ме караш?

— Не видите ли? Гора!

„Наистина гора... — помисли земемерът. — А пък аз се изплаших. Но не трябва да издавам вълнението си... Той вече забеляза, че се страхувам. Защо взе така често да ме поглежда? Сигурно крои нещо... Преди караше едва-едва, буквално се влачеше, а сега виж как препуска!“

— Слушай, Клим, защо така си погнал коня?

— Аз не съм го погнал. Сам се засили... А засили ли се, няма спиране... И сам той не се радва, че са му такива краката.

— Лъжеш, брат! Виждам, че лъжеш. Само че не те съветвам да караш толкова бързо. Я позадръж коня... Чуваш ли? Позадръж го!

— Защо?

— Ами за това... за това, защото след мене от станцията трябва да тръгнат четирима другари. Трябва да ни настигнат... Обещаха да ме настигнат в тази гора... С тях по-весело ще се пътува... Едни яки, здравеняци... и всеки носи пистолет... Ти какво така все се озърташ и мърдаш като на тръни, а? Аз, брат, такова... брат... Мен няма какво да ме гледаш... нищо интересно няма в мене освен револверите... Заповядай, ако искаш, ще ги извадя, ще ти ги покажа... Заповядай...

Земемерът се престори, че бърка в джобовете си и в това време се случи нещо, което той въпреки всичката си страхливост не можеше да очаква. Клим изведнъж се изтърси от каруцата и побягна на четири крака към гъсталака.

— Помощ! — извика силно той. — Помощ! Вземи и коня, и каруцата, проклетнико, само не ме погубвай! Помощ!

Чуха се бързи, отдалечаващи се стъпки, пращене на съчки — и всичко утихна... Земемерът, който не очакваше такъв реприманд, първо спря коня, после се настани по-удобно в каруцата и започна да мисли.

„Избяга... изплаши се, глупакът... Ами сега? Не мога сам да продължа, защото не зная пътя, пък може и да помислят, че съм му откраднал коня... Какво да правя?“