Читать «Прекрасно» онлайн - страница 3

— Прекрасно, прекрасно!… Господин Галианов… Сбогом, господин Галианов!

И Нилов се спусна да посреща нови гости.

Галианов излезе с възторжено лице.

Мина се месец. Никола Нилов забрави съвършено Галианова. Един ден, когато беше занят с писане, пощата му донесе голям увит пакет, препоръчан. Нилов го отвори с любопитство. То беше един дебел ръкопис, подписан от Галианова. Нилов се намръщи:

— Ето сега, имай си работа да му преглеждаш ръкописите на тоя господин и води преписка с него.

В едно дълго писмо, приложено там, Галианов, като благодареше в горещи изражения Нилова, че го е „възкръсил за нов живот“, молеше го „да прегледа тоя му нов труд“, написан под впечатлението на „лучезарните слова“, казани нему от Нилова, които „огряват като слънце душата му и гения му“. След получаването отговора му, щял да му изпрати още един разказ и една драма в пет действия, на която планът бил начертан вече.

Нилов се улови за косата:

— „Лучезарни слова“? Какви лучезарни слова? Ах, да, спомням! Аз му казах „прекрасно!“ така, машинално, в залисията от гостите… Тя ме направи да му не кажа онова, което се следваше и което мислех, ами това глупаво „прекрасно“. Аз имам тоя скверен обичай да употребявам тая дума навсякъде, без нужда и без място… И слугинята, когато ми обади колко е часът или какво е времето, казвам „прекрасно“, и печена пастърма когато ям, казвам „прекрасно“, и когато ми остане калошът в калта — „прекрасно“. Иди сега разправяй това и разубеждавай тази Галианов; търси прилични форми и изврътки, за да понижиш температурата му. Право дума народната мъдрост: „Бръз кон се стига, бърза дума не може“. Сега ще хванат да валят пакети с разкази, петоактни драми и детински драскотии… Та това момче е било графоман, маниак за литературна слава! Той вече си приписва „гений“! Каква безразсъдност направих! Не, аз трябва да му пиша едно сериозно писмо, да го отрезвя и да туря точка на тази застрашителна кореспонденция. Аз и така съм слисан с мои главоболия.

Нилов нито погледна ръкописа и го фърли в едно чекмедже.

Но той не написа писмото на Галианова. Дважд захваща̀ и го съдира̀. Идеше му мъчно, чогло да каже неприятност, па и да тегли назад злочестото си „прекрасно“. Нападаше го един вид малодушие, което го раздразняше…

— Нека върви!… Нямам време — избъбра той с досада.

Нилов не чака̀ дълго. Предвещаните съчинения — разказът и драмата — plus едно стихотворение (ода), което прославяше Нилова, дофтасаха във всичката си свежест. Те бяха девствени от каквито и да било поправки — както излезли из душата, тъй си остали и на книгата.

Нилов ги гуди да делят затвора с другите ръкописи.

Писмата от Галианова честяха. Мълчанието на Нилова го не обезсърчаваше; той си го обясняваше чрез занятията, които поглъщаха „ръководителя и образеца му“ (титли, що даваше в писмата Нилову). Той даже престана да му иска одобрението като нещо излишно; продължаваше само да увеличава съкровището в чекмеджето…