Читать «Прекрасно» онлайн - страница 2

Като видя, че Нилов още се двоумеше, той прибави:

— Моето честно слово: щом се появи гост, аз ще ви освободя.

Нилов клюмна с глава съгласително. Галианов зачете със запалено лице. Това беше една повест. Нилов опря очи в гимназиста и заслуша с внимание. Първата прочетена страница от ръкописа му стигна, за да си състави мнение за достойнството на повестта и дарбата на автора й. Без да вдига очи от него и с вид на човек, който продължава да слуша, Нилов хвана да размишлява; той не чуваше нищо вече, оглъбен в мислите си; четенето на гимназиста му звучеше като едно далечно, непонятно, равномерно бръмчене на пчела. И когато Галианов сегиз-тогиз вдигаше заискрели очи от ръкописа и със задоволство срещаше Ниловите, вперени в него, Нилов правеше следващите разсъждения:

„Повестта слабо, детинско нещо. Дарба съмнителна, или съвсем нищожна. Моли ме да му кажа мнението си. Доколкото видя, това момче е екзалтирано; гладно е за литературна слава… Въпреки скромността, която изказва, то вярва, че обладава талант… Иска да чуе присъдата ми… Ще ли го свести тя? Не вярвам… Аз ще успея само да раздразня болното му авторско самолюбие и да хвърля в душата му отровата на съмнението… Не казвам, че ще си направя от този обожател един непримирим враг, което малко ме интересува, впрочем… Отровата на съмнението — то е страшно нещо! Аз сам съм изпитвал лютото й гризене. Имам ли право да направя тая жестокост? Тоя момък иде при мене (може би само за мене е дошъл в София) с онова трепетно чувство, с което опасно болният иска да прочете в очите на един вещ доктор съдбата си…

После, мога ли да предскажа навярно какво ще излезе от него? Талантът се проявява не изведнъж, а постепенно, при непрестанен и несъкрушим труд. А талантът, ако вярваме философа, не е друго нищо, а дълъг, упорен, гигантски труд и търпение. Слабо, да. Но то е начинанието… Шилеровци и Гетевци не трябва да дирим у нас. Те са писали безсмъртни неща още на петнайсетата си година. Защото средата им е била друга; а у нас и на двайсет и петата година ние сме деца още мустакати, неразвити, с мозък, неспособен да мисли правилно, неспособни да напишем една фраза без няколко оскърбления на граматиката и логиката… Любопитно е и дали другарите му на Галианова могат и толкова да скопосат. Та и аз, не червя ли се сам, като си припомня с какви неща съм зафанал в годините на Галианова, които, за щастие, не напечатах — не по свое нежелание? Такива нелепости не срещам аз у Галианова… И защо да му пророчествувам, че времето и постоянният труд ще му откажат онова, което дадоха на мене? Едно насърчаване за него ще бъде може би лостът, който ще му подеме духа. Нека го насърча. Една топла дума може да направи чудо, ако има и естествена дарба — а една тежка дума нищо добро няма да постигне. Вика се, да правиш зло за злото…“

Размишленията на Нилова бяха пресечени от чукане па вратата и от тропането на много крака зад нея. Чак сега видя Нилов, че времето утихнало. Галианов стана. Навлязоха гости. В стаята стана шумно от кръстосването на поздравления и разговори за фъртуната. Когато Нилов свърши ръкуванията, гимназистът, с мушнат вече ръкопис в джеба, подаде му ръката си с поглед въпросителен и безпокоен.