Читать «Прекрасни хора» онлайн - страница 3

Тя държеше ножа, без да чувства нищо от това. Не бе откъсвала очи от лицето на началника, който все повече започваше да й прилича на сина й. Бе, разбира се, много по-различен, по-дисциплиниран, може би, с мустаци и матова кожа. Но много напомняше за сина й. И за други хора, които все още бяха млади в спомените на майката.

— Бе се запътил към клисурата, където да чака другарите си — продължаваше бавно да шепне началникът. — С тях той — началникът се усмихна, — горкият безумец, бе решил да освободи народа ви. А нас да пропъди от тези краища. — Началникът се усмихна право в сълзите на майката. В тази усмивка нямаше нищо. Началникът продължи — Преди да умре, той каза, че това ще се случи, така или иначе, със или без него. А когато вашият народ се освободи от нашата тирания, както се изрази той, тогава щял да бъде най-задружният и силен народ на цялата Земя.

— Да. — Майката се усмихна и й стана леко. Сега си спомни, че нейното синче често говореше подобни неща. Нямаше грешка, този началник казваше истината.

Тя му подаде камата, а той след известно колебание я пое и я прибра в пояса си.

— Аз нямах нищо против него — каза накрая той и погледна към едно окопано място отстрани. — Моят господар нареди така.

Майката тръгна към мястото, което младият мъж й сочеше с поглед.

— Тук е синът ти и моят другар — съобщи й началникът, после се качи на коня си и целият конвой се оттегли в далечината.

Двете жени влачеха камъни през деня и натрупаха цяла грамада върху лобното място.

След време, когато народът се освободи, врабчето реши да се махне от онзи път, че той така си и остана, пуст. Сви гнездо в струпаните камъни, покрай които пътят бе оживен, бяха построени и закусвални и други постройки.

Една сутрин, когато врабчето излезе от гнездото си, видя момиче и момче, които стояха срещу камъните и гледаха. Отстрани имаше по-голяма група хора, които също гледаха към камъните.

— Кой е построил този паметник? — попита тихо момичето. Момчето повдигна рамене, а врабчето реши да се намеси и изписука:

— Това не е паметник, а гроб. Тук загина прекрасен млад мъж в бой за свободата. А също и друг млад мъж, който не споделяше неговия стремеж.

Момчето разбираше малко врабчи език и предаде информацията на своята приятелка.

— Но нали вчера отбелязаха смъртта на този революционер?!! — попита тихо момичето и кимна към тълпата до тях. — Тези тук като че ли са се събрали с един ден по-късно!

— Няма грешка. — кимна момчето — Тези вчера бяха от една партия, а тези тук са от друга. Едните не могат да понасят другите, защото не са били патриоти, а най-обикновени мошеници.

— Кои? — попита тихо момичето.

Приятелят й така присви лице, все едно, че му бе зададена много мъчна гатанка.

Мъжете от тълпата се чудеха какво да правят и гледаха като малоумни, но някои от тях забелязаха врабчето в камъните и започнаха да кривят лица и да правят физиономии с цел да го изплашат.

А врабчето бе вече така остаряло, че съвсем бе забравило да се церемони, пък и много глупости бе видяло, та записука с все сили:

— Този човек даде кръвта си не само заради свободата ви, глупаци! — пискаше то. — Той се опияняваше от мисълта, че неговият народ ще бъде най-задружният…