Читать «Предсмъртни писъци» онлайн - страница 171

Той посочи към Сам, която със здравата си ръка се опитваше да откърши голям клон от едно дърво, за да му го подаде. Най-сетне успя. Калта вече стигаше до гърдите на Браун, а крясъците му ставаха все по-истерични. Робърт не попречи на Сам да замъкне клона до Браун, но и не й помогна.

Когато тя се доближи до генерала, той опита да се протегне и да стигне клона.

— Тук, кучко, дай го насам!

Гласът му се бе превърнал в изтънял писък. Докато тя буташе клона към него, двама мъже в бойна униформа изникнаха иззад Хамънд.

Те погледнаха към Сам.

— Вземете й го, майоре — нареди единият.

Робърт веднага реагира. Вдигна Сам във въздуха и дръпна клона от протегнатата ръка на Браун. Той отчаяно започна да дращи с нокти и да къса листата от най-горните му вейки.

Виковете му започнаха да отекват с още по-голяма сила:

— Не! Не! Застреляйте ме, за бога! Не ме оставяйте да умра така!

Един от мъжете кимна на Хамънд, който хвърли клона настрани и пусна Сам на земята. Извади четиридесет и пет калибровия си пистолет от кобура и внимателно се прицели. Но преди да натисне спусъка, усети студената стомана на друго дуло, притиснато до слепоочието му.

— Хвърли пистолета на земята! И не прави глупости или ще ти пръсна черепа.

Робърт тутакси разпозна гласа на Дойл и разбра, че наистина ще изпълни заканата си. Наведе се и остави оръжието на земята. Един от хората в бойни униформи леко се пресегна към пистолета.

Агентът незабавно се прицели в него:

— На твое място не бих го направил!

Усмихна му се, преди да насочи вниманието си към Браун, който се опитваше да запази носа и устата си, като непрекъснато плюеше кафява кал и се давеше. Дойл искаше да е сигурен, че генералът го вижда. Искаше да бъде последното нещо, което кучият син ще зърне преди смъртта си — и проклет да бъде, ако допуснеше тази смърт да бъде лека.

Браун замълча за миг, загледан в агента, който приличаше на грамадна котка, готова да се нахвърли върху жертвата си. Дойл го беше победил и дори сега, в предсмъртния си час, той беснееше заради поражението си. Направи още един отчаян опит да се измъкне от тинята, но беше здраво заклещен. Нададе последен яростен вик и потъна в калта, която избълбука и отново застина неподвижна, сякаш нищо не се бе случило.

Един от мъжете в бойни униформи измери с поглед Дойл.

— Това ще ти струва значката.

— Съмнявам се — невъзмутимо отвърна Ед.

Вдигна Сам на ръце и я понесе към бараката.

Седнаха в колибата в очакване да пристигне екипът от съдебни медици, което щеше да отнеме известно време. Не беше най-подходящото място, но беше единственият подслон, който успяха да открият, и понеже Золхайм беше ранена, а Сам — на края на силите си, щяха да се нуждаят от помощ, за да се измъкнат от блатото. Шерифът и един от мъжете в бойни униформи бяха тръгнали преди половин час към колите, за да се обадят по радиото за помощ.

Положиха Катрин върху леглото. Тя вече бе в съзнание, но все още се намираше в шок. Сам бе направила всичко по силите си, но то не беше много. Золхайм имаше нужда от време, за да се възстанови. Сам хвана ръката й и приседна на ръба на леглото, за да следи състоянието й.