Читать «Предание за първия атеист» онлайн

… През онази сутрин младият воин на име Рен, което означава „Зимно слънце“, отиде при вожда. С подчертано уверен жест той отпъди стража от пътя си и влезе в шатрата.

Вождът закусваше. Неговата най-млада жена, тринайсетгодишната Химра, поднасяше на вожда чиния със сушено месо и осолени плавници на змиеглави. Вождът вдигна към Рен тежък, не предвещаващ нищо добро поглед. Дори в прохладния сумрак на шатрата Рен се изпоти. Но продължаваше да стои.

— Закусвам, Рен — каза най-накрая вождът. Той изтри мазните си пръсти в косата на най-възрастната, нелюбима жена, спяща в краката му, и посегна към чашката с отвара от блатни лилии.

— Приятно хранене, вожде! Аз не мога да чакам — тихо, но твърдо каза Рен.

Вождът вдигна вежди и се обърна към него.

— Говори, ловецо.

Рен трепна от обидата, но се сдържа.

— Да, вожде! Аз съм ловец! А племето гладува! Жените варят кора от черни тополи, знаеш ли това?

— Всичко знам, Рен! Защо си дошъл?

— В низината, при завоя на реката, братята Крес и Трин са видели октопод. Той спи на брега, на сто крачки от водата!

Вождът скочи. Ноздрите му се издуваха, ръцете му трепереха. Химра изпищя и скочи към ъгъла. Възрастната жена се събуди и запълзя към изхода.

— И ти се осмеляваш да ми говориш за това? Син на чакал! Защо вече не си там с всичките си воини?

— Велики вожде, нали ти знаеш всичко — започна ласкателно Рен. — Днес е денят на двоелунието. От изгрева до залеза на зеленото слънце воините ще въртят Колелото на Паметта в пещерата на шамана.

Вождът замря с полуотворена уста. Озърна се с див поглед. С всичка сила ритна възрастната съпруга. Тя изписка и запълзя по-бързо.

— Велики вожде, може би шаманът… — започна Рен. Но вождът не го слушаше. Грабна копието си и се втурна към вратата. Рен го изпрати с насмешлив поглед, после грабна един плавник от чинията и го лапна. Не можа да устои на изкушението и ощипа възрастната съпруга на вожда. И се затича навън.

Вождът нахлу в пещерата като порив на ураган. Огромното пространство се осветяваше от няколко огъня. Три полуголи момченца непрекъснато хвърляха в тях смолисти съчки. А в средата на пещерата, на дебела дървена ос се въртеше грубо скованото Колело на Паметта. Трийсетина млади мъже го въртяха, хванали здраво полираните от ръцете им дръжки.

— Шамане! Къде си, син на чакал и внук на змиеглаво!

Старецът в сребърно наметало от октоподни люспи сякаш не забеляза вожда. Той продължаваше да говори напевно, обръщайки се или към въртящото се колело, или към самия себе си.