Читать «Потрепващите» онлайн - страница 9

Бостънската лаборатория беше само една от многото лаборатории на „Хенсън“, но разполагахме с най-големите складови площи, което означаваше, че значителна част от излишното лабораторно оборудване накрая се озоваваше при нас. Ние отваряхме сандъците. Ние преглеждахме провизиите. Ако се нуждаехме от нещо за изследванията си, подписвахме се за него и то ставаше наше. Това бе антитеза на корпоративната бюрокрация, където канцеларщината владееше всичко.

Повечето сутрини прекарвах със Сатвик. Стояхме рамо до рамо пред лабораторната му маса, говорехме и се занимавахме c нещо. Аз му помагах с неговите базови матрични кристали. Той ми разказваше за дъщеря си. А по обед играех баскетбол.

Понякога след баскетбола, за разнообразие, се отбивах в лабораторията на Машината за точки в Северната сграда, за да видя как я кара. Той работеше с живи организми и търсеше химически алтернативи, които няма да причинят родилни дефекти при земноводните. Тестваше водни проби за кадмий, живак и арсен.

Машината за точки беше нещо като шаман. Той изучаваше моделите на генна експресия при земноводните и разчиташе бъдещето им в деформациите. Точно изследване, каквото би се харесало на мама — равни части тревога и конспирация.

— Ако не се направи нещо — каза той, — земноводните ще изчезнат. — Имаше аквариуми, пълни със саламандри и жаби — жаби с твърде много крака, с опашки и без ръце. Чудовища. Те скачаха, плуваха или се влачеха насам-натам, чернобилски кошмари в дълги стъклени контейнери.

До неговата лаборатория се намираше кабинетът на жена на име Джой. Също като мен, и тя бе нова тук, но не беше ясно кога точно е започнала. Другите сякаш знаеха единствено малкото й име. Понякога Джой ни чуваше да говорим и се отбиваше, като плъзгаше деликатната си ръка по стената. Тя беше висока, красива и сляпа. Провеждаше някакво акустично изследване. Имаше дълга коса, високи скули и толкова ясни, сини и съвършени очи, че отначало не загрях.

— Няма нищо — каза тя на един изследовател, който се впусна в извинения. — Често ми се случва. — Тя не носеше тъмни очила и не използваше бял бастун. — Отлепени ретини. Бях на три. Не ми пречи.

— Как намирате стаята си?

Това беше Сатвик. Деликатният Сатвик.

— За какво са ти очи, когато имаш уши и памет? Слепите са добри в броенето на стъпки. Освен това не бива да вярвате на очите си. — Тя се усмихна. — Нищо не е такова, каквото изглежда.

Следобедите се връщах в главната сграда и се опитвах да работя.

Сам в кабинета си, аз се взирах в бялата дъска. В огромната й празнота. Взех маркера и затворих очи. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Започнах да пиша по памет и формулата се изливаше от лявата ми ръка с лекота. Серии от букви и цифри като древни руни на забравено заклинание — форма, която виждах в ума си. Работата ми от QSR. Спрях. След това погледнах написаното и захвърлих маркера към стената. Купчината бележки на бюрото ми се разлетяха и паднаха на пода.

Джереми се отби по-късно вечерта.