Читать «Потрепващите» онлайн - страница 10

Застана на прага с чаша кафе в ръка, видя разпилените по пода хартии и надрасканата на дъската формула.

— Математиката е просто метафора — понесе се гласът му от прага. — Нали все това повтаряше?

— О, самоувереността на младостта. Много я бива в простите декларации.

— А ти вече нямаш нищо за деклариране?

— Изгубих кураж.

Той се потупа по корема.

— Ти губиш, аз трупам, а?

Успя да извади усмивка от мен. Нямаше и грам тлъстина, просто вече не изглеждаше като умиращ от глад.

— Такива сме си, нали? — казах аз. — Все се стремим към превъзходство. Може пък ние да сме метафората.

Той вдигна чашката кафе в подигравателна наздравица.

— Винаги си бил умникът.

— Откаченият, имаш предвид.

Джереми поклати глава.

— Не, Стюард беше откаченият, но ти беше онзи, когото трябваше да гледаме. Всички го знаехме. Преди да се появиш, не бях виждал студент да спори с професор.

— Това беше преди цяла вечност.

— Но ти спечели спора.

— Странно, не си го спомням така.

— О, спечели, ако се замислиш, ще видиш, че ти спечели. — Отпи от кафето. — Просто ти отне няколко години.

Джереми влезе в стаята, като внимаваше да не стъпва по хартиите.

— Чуваш ли се със Стюарт?

— От много време не си говорим.

— Лошо. Вършехте интересна работа заедно.

Можеше и така да се каже. А и това бе начинът на Джереми да стигне до въпроса, заради който се беше отбил. Работата.

— Днес ме посети член на оценяващия борд — каза той. — Пита дали напредваш.

— Вече?

— Минаха няколко седмици. Бордът просто иска да е в течение, любопитни са дали се адаптираш.

— Ти какво му каза?

— Казах, че те наглеждам, и ето ме тук. Да те нагледам. — Той посочи към формулата на дъската. — Радвам се да видя, че работиш по нещо.

— Това не е работа.

— Тези неща искат време.

Истината напираше. Нямаше смисъл да лъжа. Нито себе си, нито него. Издуващият се балон в гърдите ми просто се пръсна:

— Само губя време тук — казах аз. — Твоето време. Времето на лабораторията.

— Няма проблем, Ерик — отвърна той. — Ще се получи.

— Не мисля, че ще се получи.

— Имаме изследователи на щат, които нямат и една трета от твоите постижения. Мястото ти е тук. Първите няколко седмици обикновено са най-трудни.

— Вече не е като преди. Аз не съм като преди.

— Твърде суров си към себе си.

— Не, не съм постигнал нищо. — Посочих към дъската. — Една недовършена формула за три седмици.

Изражението му се промени.

— Само това ли? — Той огледа редицата символи. — И напредваш ли?

— Не знам как да я довърша. Вече дори не виждам изход. Това е задънена улица.

— Няма ли нещо друго? Не работиш ли и по друго изследване?

Поклатих глава.

— Не.

Той се обърна към мен. Отново изглеждаше тъжен.

— Не бива да съм тук — казах му аз. — Само ви прахосвам парите.

— Ерик…

— He — поклатих пак глава.

Той мълча много дълго, втренчен във формулата като врачка, която се взира в чаени листа. После заговори тихо:

— В този бизнес има рискове и те го знаят. Трябва да останеш поне за времето на договора.

Погледнах към бъркотията, която бях създал — разпилените по пода хартии.

Джереми продължи:

— Поне ще получаваш заплата още три месеца, преди да се изправиш пред борда. Все ще те изтърпим толкова. След това можем да ти напишем препоръки. Има и други лаборатории. Може би ще се установиш някъде.