Читать «Последно разсъмване» онлайн - страница 7

Шофьорът мина под вдигнатата бариера, която отделяше охраняваната територия на елитната сграда от улицата. Докато паркираше, от входа, където се намираше апартаментът на Цирков, излязоха двама души с униформи с лого и същото лого красеше автомобила, в който те се качиха. Доставка от ресторант. Олег беше гостоприемен домакин и сбирките на бижутерите винаги бяха съчетани с изискана вечеря, обслужвана от специално поканени за случая сервитьори. Сотников намираше това за излишно изхвърляне, една вечеря за четирима не е кой знае какъв банкет, можеха да си я проведат и по-простичко и изобщо, биха могли сами да си стоплят храната, да си я сипят в чиниите и да я сервират на масата, да не говорим пък, че и изобщо не беше задължително ястията да се поръчват в ресторант, спокойно можеха да се купят полуфабрикати и мезета от някой гастроном. Олег обаче си имаше своите странности, напъваше се да става капиталист, постиженията на Форбс мира не му даваха: нали се знаеше, че именно Форбс е събрал най-голямата колекция от изделия на Фаберже. Олег не се беше нацелил да става „фабержист“, не искаше да бъде банален, той имаше други критерии при подбора на екземпляри за своята колекция. У Олег Цирков изобщо имаше много неща, които ужасно дразнеха Алексей Юриевич, но на Олег той прощаваше какво ли не, дори може да се каже — всичко, защото четирийсетгодишният магнат беше пламенно влюбен в изкуството на бижутерията и искрено желаеше да се научи да го разбира не по-зле от истинските професионалисти. Всичко му беше интересно, не му омръзваше да задава въпроси и по всичко личеше, че осмисля отговорите, усвоява и запомня всичко.

Домакинът, много висок слаб брюнет със симпатично почерняло от слънцето лице и весели очи, лично отвори вратата и придружи Сотников до просторния хол, където вече седеше Иля Ефимович Горбатовски, изпълнил с разплутото си тяло един доста широк фотьойл.

— Ти, както винаги, си пръв — подхвърли вместо поздрав Сотников.

Горбатовски помръдна едрите си меки устни в опит да ги разтегли в усмивка. Стисна ръката на Сотников и прогъгна:

— Ами нали съм най-наблизо…

Иля не е в настроение, от пръв поглед си личи. Впрочем нищо чудно, през последните година-две той постоянно се напряга, когато наблизо е Леонид Курмишов. И макар че Леонид още не е дошъл, Иля вече цял се е наежил и е наострил игличките си.

Олег докара в хола количка с напитки, такива прости действия благоволяваше да извършва лично, сервитьорите седяха в отделна стая и чакаха да дойде времето за сервиране. Горбатовски, както обикновено, си наля коняк. Сотников винаги пиеше само хубави вина, на гости не си позволяваше нищо по-силно, а самият домакин предпочиташе уиски. Ако беше тук, Леонид сигурно щеше да удари чаша водка.

— Как върви книгата на Юрий? — попита Цирков и седна в свободния фотьойл между Горбатовски и Сотников.

Алексей Юриевич винаги се радваше, когато го питаха за това. Гордееше се със сина си Юрий, въпреки че той за пръв път от две столетия бе нарушил традицията: макар и най-голям син, не бе приел професията на бижутер и бе пожелал да стане журналист, а сега се пробваше като писател, искаше да напише роман за осемте поколения бижутери Сотникови, като постави в основата му запазените в семейството записки, дневници и счетоводни книги. Така че Сотников с удоволствие заразказва за него и как върви работата върху романа.