Читать «Последният дракон» онлайн

Сибин Майналовски

Последният дракон

Лети ми се. В името на Мрака, как ми се лети! Не съм летял сигурно от поне два-три месеца… Крилата ми забравиха какво е да се разперят свободно и да се реят по облаците, надбягвайки се с вятъра, предизвиквайки слънцето и подигравайки се на така бавните и тромави в сравнение с мен птици. Не… всъщност, както и да се мъча, едва ли ще мога да ви обясня какво точно е усещането. Просто трябва да си летял. Наяве, не насън, понеже преди време доста хора сънуваха едва ли не всяка нощ, че летят. Сега вече сънуват други, доста по-материални работи, но това е друг въпрос. Има ли смисъл да говорим за човешката деградация, когато дори аз, Онзи, Който Не Се Променя, започнах да слизам все по-надолу и по-надолу по стълбата, водеща към собственото ми унищожение?…

О… простете. Забравих да ви се представя. Къде отиде възпитанието ми?… Знам, че в момента ме гледате с широко отворени очи и зяпнала уста и се чудите този пък от коя ли лудница е избягал. Но първо наздраве… и благодаря, че ме изслушвате. В крайна сметка за моята възраст е характерно твърде богатото словоизлияние… а в последно време толкова трудно се намират добри слушатели. Искате ли да ви почерпя една бира? Добре, повикайте келнера, когато мине покрай нас.

Та позволете да ви се представя. Аз съм дракон. Знам, че в момента не ми личи, но просто съм приел човешки образ. Все пак едва ли бихте седнали да говорите на философски теми с някой, който е висок към десет метра, покрит е със златни люспи, а от устата си бълва пламъци… Искаше ми се да поприказвам с някого… и вие имате честта, уважаеми господине, да бъдете мой събеседник. Не сте ли поласкан? Не? Или просто алкохолът ви е толкова много, че ви е все едно с кого разговаряте? Няма значение. Просто ме слушайте. Не говорете. Вие, хората, не умеете да слушате — това е едно от многото характерни за вашия вид неща, които съм забелязал през вековете. Умирате да говорите, но отказвате да слушате. А това е смъртоносно за отношенията между вас самите — вие се покривате с пелена на отчуждение и отпътувате за небитието като абсолютни самотници. Без приятели, дори без врагове… а и как да имате врагове, когато животът ви е бил просто една сива, гъста мъгла, в която дори орел не би различил нищо смислено…

При нас, драконите, всичко бе по-различно… когато ни имаше, разбира се. Животът ни бе живот, а не пародия, приятелите ни бяха приятели, а не компания за по чашка, любовта ни бе любов, а не симпатия… дори смъртта ни бе смърт, а не угасване на дълго тляла, подпалила се от само себе си дървесна гъба… По време на сбирките ни по планините се раждаха мъдрости, достатъчни да напълнят пет енциклопедии; дуелите за спасяване на поругана чест бяха достойни за епична песен с десетина хиляди куплета; а стиховете ни… тук просто трябва да замълча. Сигурно не сте предполагал, че и драконите могат да пишат поезия? Затвърденото за нас мнение в съзнанието ви сигурно ви подсказва, че ние сме прекалено груби, прекалено жестоки и прекалено грозни, за да създадем нещо красиво? Не, няма нищо, изобщо не съм ви обиден. Все пак вие прекалено много разчитате на очите си, а забравяте да попитате душата си. За вас прекрасно е онова, което може да се види, пипне, помирише и вкуси, а не онова, което предизвиква трепет в сърцето…