Читать «Последната миля» онлайн - страница 5
Дэвид Балдаччи
Когато излезе от карцера, Марс вече беше друг човек. Зарече се никога да не прави нещо, заради което да се върне тук. Би предпочел смъртта пред карцера. Престоят в него му се струваше по-мъчителен от стаята за екзекуции.
Намираше се в дъното на коридора, който наричаха „Последната миля“. Не беше толкова дълъг, разбира се. Не надхвърляше двайсет негови крачки, което беше добре, защото повечето осъдени на смърт припадаха, преди да го извървят. Тогава се намесваха едрите надзиратели, които ги подхващаха и им помагаха да стигнат до стаята за екзекуции.
Нямаше никакво значение дали осъдените проявяват кураж, или припадат от страх пред лицето на смъртта. Щатът Тексас ги екзекутираше и в двата случая.
Върховният съд бе обсъждал необичайно жестоките аспекти на умъртвяването посредством смъртоносна инжекция, регистрирани в няколко случая, при които осъдените бяха преживели жестока агония, преди да издъхнат. Съдът осъди агонията, но позволи тази практика да продължи. В края на краищата жертвите на престъпниците също бяха изпитали ужасна болка. Нима справедливостта не изискваше да я изпитат и техните убийци? Дори Марс намираше тази логика за правилна. Надяваше се само неговият край да дойде без усложнения.
Стаята за екзекуции беше тясна. Стените й бяха боядисани в жизнерадостни тюркоазни нюанси, а блиндираната й врата изглеждаше толкова абсурдно. В крайна сметка тук екзекутираха хора, а не им предлагаха ваканция на Карибите.
В средата на стаята бе поставена кушетка с удобна мека възглавница и здрави кожени каиши. Двете съседни стаи бяха отделени с два големи прозореца. Едната бе предназначена за семейството на жертвата. Другата — за семейството на осъдения на смърт.
При Марс двете групи съвпадаха. Той знаеше, че и двете стаи ще останат празни.
Седна на нара и се облегна на стената, плувнал в пот. Мислите му полетяха към единствените приятни спомени, които му бяха останали.
Не беше сред най-едрите в света на колежанския футбол, но беше прекалено едър за рънинг бек. Затова пък притежаваше талант в излишък. Подписването на професионален договор с отбор от НФЛ му изглеждаше в кърпа вързано. Последната година в колежа бе номиниран за трофея „Хайсман“, която се връчваше на най-добрия играч от колежански отбор. Мелвин Марс умееше не просто да тича, а да тича така, че никой да не може да го спре. Освен това умееше да блокира противника, а ловките му длани улавяха всеки пас. Успяваше да се измъква от играчите на другия отбор с мигновен страничен финт, а това бе рядко качество в професионалния футбол.
А потрябваха ли му допълнителни сили, сякаш включваше турбодвигател и успяваше да надбяга противниковата защита. Оставаше му само да отнесе топката отвъд последната линия и да претича покрай треньора, който да го потупа по гърба.
Официалният му резултат на спринта от четирийсет ярда беше 4,31 секунди. Преди двайсет години това бе впечатляваща бързина дори за по-дребните играчи на позиции, които не изискваха такава физическа мощ, да не говорим за едър рънинг бек с рамене като четирикрилен гардероб. Дори и днес подобен резултат се смяташе за нещо изключително.
