Читать «Последната миля» онлайн - страница 215

— Как се чувстваш като милионер, Леви?

Марс се разсмя неудържимо. Останалите се присъединиха към него. Хората, които вървяха по коридора, погълнати от някакви сериозни дела, се сепваха, спираха на място, поглежда към стаята и се чудеха какво ли толкова забавно става вътре.

* * *

Седмица по-късно Декър откара Марс на летището във Вашингтон. Марс беше облечен в нови дрехи и мъкнеше два куфара, пълни с още нови дрехи, всичките ушити по поръчка, за да стоят добре на внушителната му фигура.

— Не мога да повярвам, че това се случва на мен, Декър!

— Повярвай, защото утре сутринта ще отвориш очи и то ще продължи.

— Съжалявам, че отказа да вземеш част от парите. Заслужи си ги. Ако не беше ти, щях да гния в затвора.

— Мелвин, не се оправям добре с парите. Сигурно щях да ги профукам за няколко дни.

— В такъв случай ще открия сметка на твое име и ще внеса определена сума. Ще я инвестирам. Когато бях в затвора, следях фондовата борса. Освен това завърших бизнес администрация в университета. Ще свърша всичко от твое име.

— Прави каквото си решил. Оценявам жеста ти.

Следващите няколко минути изминаха в тишина, тъй като цялото внимание на Декър бе насочено към маневрирането в тежкия трафик.

— Връщаш се в Тексас за известно време, а после какво следва?

— Знам, че старата ни къща изгоря и от нея не остана почти нищо, но искам да я видя още веднъж. — Марс помълча и добави: — После мисля да отида в Алабама.

— В Алабама? Имаш предвид Тъскалуса?

— Не, имам предвид градчето, в което живееше Реджина Монтгомъри.

Декър го изгледа с любопитство.

— Добре, но по каква причина?

— Звъннах тук-там. Оказа се, че „Кугуарите“ си търсят треньор на рънинг бековете.

— Отборът на Томи Монтгомъри?

Марс кимна.

— Момчето изгуби и двамата си родители. Рой уби майка му. Чувствам се отговорен за съдбата му.

— Но не си.

— Така е, но въпреки това искам да го направя. Имам достатъчно пари, за да помогна на Томи. Ще учредя попечителски фонд на негово име. Не виждам причина момчето да страда.

— Така е. Много мило от твоя страна, Мелвин.

— Смяташ ли, че от мен ще излезе добър треньор?

Декър го гледа в продължение на няколко минути, преди да извърне очи. Знаеше, че Марс се нуждае от известно окуражаване, нищо повече. „Старият“ Декър щеше да го насърчи без никакъв проблем. Думите сами щяха да излязат от устата му. За „новия“ Декър това бе свързано с определени трудности. Паметта и умът му бяха станали безпогрешни, но онези части от мозъка, които отговаряха за социалните връзки и емоциите, за онези дребни жестове и послания, които повечето хора приемаха за даденост, далеч не бяха съвършени.

Но когато отново погледна Марс, в съзнанието му нахлу един ярък спомен. Видя как Мелвин Марс, звездата на „Лонгхорнс“, събаря на земята Декър от отбора на „Бъкайс“ и се устремява към поредния си великолепен тъчдаун. Този спомен му помогна да подреди обърканите думи, които се щураха из главата му, в стройна и ясна мисъл.

— Трябва да помисля малко… — каза Декър. — Един от най-великите рънинг бекове в историята на колежанския футбол. Номиниран за трофея „Хайсман“. Човекът, който непременно щеше да влезе в Залата на славата на НФЛ. Чудя се какво ли толкова е видял в теб този гимназиален отбор?