Читать «Последна любов в Цариград» онлайн - страница 3

Оттогава и залягаше той непрестанно, за да се извърши някаква съществена промяна в живота му, да се сбъдне жизненоважната му мечта, но го прикриваше, доколкото може, та затуй постъпките му често биваха неразбрани от околните.

И понесе младият Опуйич скритом под езика си камък като тайна или, по-добре казано, тайна като камък, а на тялото му се яви една такава промяна, която трудно можеше да се укрие и която бавно ставаше легенда. Първи я забелязаха жените, но не казаха нищо; после мъжете в полка му почнаха да се глумят открито с него и така работата се разчу по цялото бойно поле.

— Той е като жена — говореха офицерите от неговата част и се смееха. — Винаги може!

От онзи съдбоносен ден Опуйич вървеше по света с тайната в себе си и с постоянно готовото мъжко копие при корема си. Единайсетият му пръст се беше изправил и почнал да брои звезди. И остана така. На него това не му пречеше, той яздеше весело, но за тайната си, която може би беше причина за всичко, не говореше никому никога.

— Прави се на луд — казваха офицерите от неговата част и маршируваха все на северозапад, в посоката, която води към неизвестното. На този кален войнишки път той се беше озовал по бащина воля, но самия си баща, капитан Харалампи Опуйич, надали беше срещнал. Спомняше си понякога как нощем в техните триестки палати той вдигаше глава в тъмното от възглавницата и безкрайно дълго се ослушваше.

— Какво слуша? — питаше се удивено момчето. — Къщата? Войната? Времето? Морето? Французите? Миналото си? Или се ослушва за страха, който достига от бъдещето? Защото бъдещето е конюшня, от която излиза страх.

Сетне майка му внезапно връщаше главата на баща му на възглавницата, за да не заспи така с изкривен врат и будни уши. Страшен и за подчинените, и за вишестоящите, Опуйич старши обичаше сина си повече от майка му. И залягаше за него от огромните далнини на своята подвижна бран. Синът му не го беше виждал отдавна и вече не знаеше как изглежда баща му и дали би го познал. За майка му в Триест не ставаше дума. Неслучайно бе казала за сина си:

— Този е смесен от две кърви, сръбска и гръцка. Иска да превърне безсъницата в дъга, а съня в дюкян.

А поручик Софроний Опуйич беше като хрътките си. Чуваше и виждаше иззад ъгъла. Отдавна беше войник, облъскан и в победата при Улм през четиринайсета година, и в поражението при Прусия в двайсет и втора, но някъде в дъното на душата си оставаше същото палаво дете. Все още зад единия ъгъл виждаше баща си, а иззад другия чуваше майка си. И мечтаеше да ги срещне. Не знаеше кой е.

Първите седем ключа

Първи ключ

ФОКУСНИК

— Искате ли да ви накърмя, топ lieutenant? — попита някаква девойка младия Опуйич пред една палатка в предградието на Улм.

Вниманието на поручика привлече птицата, замахала бързо с крила над палатката като вързана. В палатката мъжки глас пееше „Спомените са потта на душата“ и Опуйич плати и влезе.

Вътре на една маса седеше факир и пееше, запасан със змия, която си гълташе опашката. В косата си имаше червени рози. Като свърши песента, той насочи висок глас през своята тръба, сякаш се целеше точно в онази птица над палатката, и я свали с гласа си като със стрела. После предложи услугите си на посетителите. Можеше да изяде името на който и да е от присъстващите за четвърт Napoleon d’or, а за малко по-голяма сума — и името, и презимето.