Читать «Подели с мен» онлайн - страница 3

— До сутринта ще бъдете друг човек. Всичко ще изчезне.

— А вие?

— Аз?

— Няма ли да изчезнете? Като добрата фея?

— Не — каза Лина уверено. — Утре ще бъда тук.

На вечеря край дългата маса се събра цялото семейство с изключение на болната баба. Неочаквано за мен се оказа, че в къщата, която ми изглеждаше съвсем празна, живеят най-малко десет души. Домакинът, уморен и бледен, седеше до мен и се грижеше да взема всичките хапове, донесени от сина му, студент-медик. Лекарствата, като всички лекарства, бяха неприятни на вкус, но аз бях послушен и никому не казах, че за единствено и безотказно лекарство смятам Лина. Лина ми съчувствуваше и дори се мръщеше, ако по време на лечението ми попаднеше особено отвратителна таблетка.

Домакинът каза, че майка му е по-добре. Била заспала. Независимо от умората и бледността, беше приказлив, засмян и контрастираше с оня мрачен човек, който ме посрещна на космодрума. Тогава още е бил обезпокоен за състоянието на майка си, сега пък…

— Тя се събуди — неочаквано каза домакинът.

Неволно се вслушах. Нито кашлица, нито въздишка — в къщата цареше пълна тишина.

— Да се кача при нея — предложи синът му. — Уморен си, татко.

— Как така? — възрази домакинът. — Утре имаш лекции.

— Ти да не би да си свободен?

— Ще отидем заедно — каза бащата. — Извинете.

Лина ме изпрати до стаята и рече:

— Надявам се, че ще заспите.

— Непременно — съгласих се. — Особено ако сред лекарствата е имало и приспивателно.

— Разбира се, че е имало — каза Лина. — Лека нощ.

И наистина заспах бързо.

На другия ден станах абсолютно здрав. Побързах да отида в градината, като се надявах да срещна Лина. Чакаше ме там, до басейна. Канех се да й разкажа колко хубаво спах, колко се радвам на това уханно утро и на срещата с нея, но Лина не ми позволи дори да си отворя устата.

— Е, браво — каза тя, сякаш прочете мислите ми. — И баба е по-добре. Сега татко ще ви откара в института. А довечера ще ви чакам. Ще ми разкажете как сте работили, какво интересно сте видели.

— И сама ще се досетите.

— Защо?

— Вие можете да четете мислите.

— Не е вярно.

— Не греша. Та нали не изчакахте да ви кажа как се чувствувам? Вчера баща ви стана от масата, защото се събуди баба ви. А беше тихо. Не е могъл да чуе нищо.

— И все пак ие е вярно — каза Лина. — Защо ще чета чужди мисли? И вашите в това число.

— Няма защо — съгласих се. Стана ми малко тъжно, че Лина не се интересува от моите толкова ласкави за нея мисля.

— Добро утро — каза бащата на Лина, когато слезе в градината. — Днес сте съвсем здрав. Радвам се.

— Все пак прав съм — казах тихо на Лина, преди да последвам баща й.

— Защо е нужно да чета мислите ви? — повтори тя. — Всичко е изписано на лицето ви.

— Всичко?

— Даже прекалено много.

Минаха няколко дни. Денем работех, а вечер се разхождах из града, отивах в полето, в гората, на брега на голямо солено езеро, в което се въдеха щитоносни риби. Понякога бях сам, понякога с Лина. Свикнах с домакините, запознах се с още двама-трима инженери. Но въпреки най-обикновеното ми съществуване, нито за минута не ме оставяше усещането, че заобикалящите ме хора са наистина необикновени. Почти се уверих в телепатичните им способности.