Читать «Подели с мен» онлайн - страница 6

— Прости ми — казах аз. — Не знаех.

Помислих, си, че точно сега, в болницата, незабелязано преминахме на „ти“. Може би трябваше да го направим по-рано.

— Прости ми — повторих аз.

— Но така е даже по-добре. Представям си как би се разстроил, ако беше разбрал?

— Щях да си отида.

— Знам. Добре че не си отиде. А сега си върви. Ще се върна сутринта. Ще почукам на вратата ти и ще си довършим разговора.

Отново изминах дългия коридор на болницата, тук седяха роднините и приятелите на хората, които бяха зле. Дошли са, за да споделят болката на близките си. Нямаше никаква телепатия. Просто хората знаеха, че са си нужни един на друг.

Дотътрих се до дома пеш. Леко ме наболяваше кракът, но се стараех да не мисля за болката. Понякога тя се усилваше и се мъчеше да ме завладее. И минувачът, който се оказваше най-близко до мен, ме поглеждаше и веднага ми олекваше. Но аз ускорявах крачка, за да не затруднявам хората. Срещнах млади жени. Всичките носеха големи букети цветя, смееха се и бъбреха за нещо весело. Видяха киселата ми физиономия и ме дариха с радостта си. Чуждата радост ме облъхна с уханните си свежи пръски. Един старец, който седеше на пейката, опрян на бастуна си, ми подари спокойствие. Случвало ми се беше и преди, но тогава не забелязвах връзката между своите чувства и другите хора.

Техният живот е по-труден, но и по-лек от нашия. Те могат и да раздават, и да приемат дарове, по-точно — задължени са. Нито един от тях не може да се отдели от хората, защото, ако ние виждаме човешките сълзи, те ги чувствуват. А нали зрението е къде по-несъвършено.

Та в този ден станах завистник. Завиждам им и даже понякога изпитвам към тях нещо като неприязън. Винаги ще бъда чужд сред тях като просяк сред щедри богаташи. Мога да приемам дарове, но съм неспособен да дарявам.

Когато дойде времето, аз си тръгнах. На космодрума ме изпращаше само Лина. С другите се сбогувах в града. Така се бяхме разбрали.

— Бих искала да дойда с теб на Земята — каза Лина.

— Не — отговорих аз. — Нали знаеш. На Земята ще ти бъде прекалено трудно. Не би могла да делиш само моята радост и моята болка.

— Не ще мога — съгласи се Лина. — Прав си. И това е много тъжно.

— А аз не бих могъл да живея с теб и да разбирам колко си самотна, без да мога да ти се притека на помощ.

— Но защо все пак не останеш с нас? Тук? С мене? — Гласът й беше неуверен.

— Припомни си — рекох, — оня ден, когато оперираха баба ти и аз дойдох при вас, но бях сляп между зрящи. Не бих могъл да остана.

Всичко това беше говорено и вчера, и завчера. Само повтаряхме вече казаното, знаехме как ще завърши, но не можехме да не го повторим, защото оставаше абсурдната надежда, че може да се намери някакъв компромис, да се измисли нещо и тогава няма да има нужда да се разделяме.

А когато вече стоях до трапа, Лина дойде толкова близко, че виждах черните точици в сребърните й очи, и каза:

— Запомни какво ми е сега.

И към моята мъка се прибави нейната, притъмня ми и аз се хванах за ръката й, за да не падна. Но никой от пътниците, които минаваха край нас, не ми помогна, не сподели с мен мъката ми, защото в живота има моменти, когато трябва да се въздържиш и да не се притечеш на помощ.