Читать «Подвижна мишена» онлайн - страница 6

Прислужникът филипинец се движеше спокойно през двора. Неговата уверена усмивка беше като маска, зад която изолираната му личност гледаше крадешком през дълбините на черните, обградени с тъмни кръгове очи. Имах чувството, че заострените му уши долавяха всяка моя дума, усещаха дишането ми и брояха ударите на сърцето ми.

Тагърт се почувства неудобно и смени темата.

— Мисля, че досега не съм виждал истински жив детектив.

— Ще ви дам автограф, само че ще се подпиша с „X“.

— Говоря сериозно, детективите ме привличат. Навремето май имах намерение да ставам такъв — преди да се кача в самолет. Мисля, че това е мечта на много деца.

— Много деца не остават верни на мечтите си.

— Защо? Не обичате ли работата си?

— Предпазва ме от вършене на поразии. Да видим сега, вие сте били с мистър Сампсън, когато се е чупил.

— Точно така.

— Как беше облечен той?

— Спортно яке от туид на „Харис“, кафява вълнена риза, светлокафяв памучен панталон, туристически обувки. Гологлав.

— Кога точно се случи това?

— Около три и половина, като кацнахме в Бърбанк, вчера следобед. Трябваше да преместят една друга бракма, за да мога да паркирам моята. Не оставям това на друг; вътре има някои специални приспособления, които могат да ги задигнат. Мистър Сампсън отиде да се обади в хотела да пратят кола.

— В кой хотел?

— „Валерио“.

— На пуеблото от Уайлшър ли?

— Ралф е наел бунгало в него — каза Миранда. — Харесва мястото, защото е тихо.

— Когато отидох до главния вход — продължи Тагърт, — мистър Сампсън го нямаше там. Това изобщо не ме притесни. Беше пил доста, но в това нямаше нищо необичайно, а и сам можеше да се грижи за себе си. Въпреки това малко се ядосах. Стоях закотвен в Бърбанк само защото той не можеше да почака пет минути. Пътят до „Валерио“ с такси струва три долара, а аз не можех да си ги позволя.

Той хвърли поглед на Миранда, сякаш да се убеди, че не казва твърде много. Тя изглежда се забавляваше.

— В крайна сметка — каза той — отидох до хотела с автобус. Смених три и с всеки пътувах по половин час. В резултат — нямаше го и в хотела. Чаках, докато притъмнее, и се върнах вкъщи със самолета.

— Той стигал ли е изобщо до „Валерио“?

— Не. Изобщо не се беше мяркал там.

— Какво стана с багажа му?

— Той не носеше багаж.

— В такъв случай не е имал намерение да остава за цяла нощ.

— Това отпада — намеси се Миранда, — той имаше всичко необходимо в бунгалото.

— Може би и в този момент е там.

— Не е. Елейн набира номера през час. Обърнах се към Тагърт.

— Спомена ли нещо за намеренията си?

— Щеше да прекара нощта във „Валерио“.

— Колко време е бил сам, докато паркирахте самолета?

— Около петнадесет минути. Но не повече от двадесет.

— Колата от „Валерио“ е щяла да пристигне за това време. Може изобщо да не се е обаждал в хотела.

— Някой трябва да го е посрещнал на летището — каза Миранда.

— Имаше ли много приятели в Лос Анджелис?

— Повече служебни познанства. Ралф никога не е бил от общителните.

— Можете ли да ми дадете имената им?

Тя махна с ръка пред лицето си, като че имената бяха насекоми.

— По-добре попитайте Албърт Грейвс. Ще се обадя в офиса му, за да му кажа, че ще го посетите. Феликс ще ви закара дотам. А след това, предполагам, ще се върнете в Лос Анджелис?