Читать «Подвижна мишена» онлайн - страница 121

— Питам се какво ли е станало с Албърт Грейвс?

— Това никой не може да каже. И той самият не знае. Сега е важно обаче какво ще стане с него занапред.

— Ще съобщите ли в полицията?

— Трябва да го направя. Ще ми бъде по-лесно, ако и вие сте съгласна. Това ще помогне и на вас, за живота, който ви предстои.

— Искате да си поделим отговорността, но истината е, че е все едно какво мисля аз. Така или иначе, щяхте да им кажете, въпреки че признавате, че ви липсват доказателства. — Тя нервно се размърда във фотьойла.

— Ако го обвинят в убийството, Албърт няма да отрече. Мисля, че го познавате по-добре и от мен.

— Въобразявала съм си, че го познавам. Сега не мога да бъда сигурна за нищо.

— Ето защо трябва да ме оставите да направя, каквото съм решил. Пред вас има много проблеми за разрешаване, а ако стоите и бездействате, няма да стигнете доникъде. Понякога ще ви се налага да живеете с несигурността.

— Не съм сигурна, че ще продължа да живея.

— Не ме умилявайте — остро отвърнах аз. — Самосъжалението няма да ви помогне. Вярно е, че нямахте късмет и с двамата мъже в живота ви, но мисля, че сте достатъчно силна, за да го понесете по-хладнокръвно. И по-рано ви бях казал, че животът е пред вас и само вие може да решите как точно ще го изживеете.

Тя се наведе към мен. Гърдите й се повдигнаха нежни и беззащитни. Устните й бяха меки.

— Не знам откъде да започна? Какво да направя?

— Елате с мен.

— С вас? Искате да тръгна с вас?

— Не се опитвайте да ме увлечете, Миранда! Вие сте красиво момиче и аз много ви харесвам, но не сте моят тип. Елате с мен да говорим с областния прокурор. Нека той да реши!

— Добре. Отиваме при Хъмфрис. Той беше близък с Албърт.

Миранда ме закара по една криволичеща улица до платото, надвиснало над града. Когато спряхме пред облицованата със секвоя вила на Хъмфрис, видяхме, че в алеята имаше още една кола.

— Това е колата на Албърт — каза тя. — Моля ви, идете сам! Не искам да се срещам с него.

Оставих я в колата и изкачих каменните стъпала до терасата. Хъмфрис отвори вратата, преди още да бях почукал. Лицето му повече от всякога приличаше на покрит с кожа череп.

Той пристъпи към терасата и затвори вратата зад гърба си.

— Грейвс е тук — каза той. — Пристигна преди малко. Каза ми, че е убил Сампсън.

— Какво ще правите?

— Обадих се на шерифа. Вече е на път. — Той прокара пръсти по оредялата си коса. В жестовете му, както и в гласа, прозираха някаква лекота и отдалеченост, сякаш реалността се намираше далеч от обсега му. — Каква трагедия! Мислех, че Албърт Грейвс е сериозен човек.

— Желанието да извършиш престъпление често идва ненадейно — казах аз. — Като зараза е. Сблъсквали ли сте се с подобно нещо и преди?

— Това се случва за пръв път с мой приятел. — За миг той замълча. — Преди малко Бърт цитираше Киркегор. Говореше за невинността, че тя била, като да стоиш на ръба на дълбока пропаст. Не можеш да погледнеш надолу, без да загубиш невинността си. Веднъж погледнеш ли, ставаш виновен. Бърт каза, че бил погледнал надолу и че бил виновен още преди да е убил Сампсън.