Читать «Подвижна мишена» онлайн - страница 119

— Чухте ли ме какво казах, мисис Сампсън? Съпругът ви е мъртъв. Бил е убит преди два часа.

— Да, чух ви. Знаех си, че ще го надживея.

— Това ли само имате да кажете?

— Какво повече? — Гласът й звучеше приглушено, изпразнен от чувство и, се луташе като привидение между стените на съня и бодърстването. — Още докато беше жив, аз се чувствах вдовица. Когато убиха Боб, плаках няколко дена. Сега няма да плача за баща му. Аз исках той да умре.

— Е, сега може да се каже, че желанието ви е изпълнено.

— Не цялото ми желание. Той умря твърде рано или не достатъчно рано. Ако Миранда се беше омъжила за онзи другия, Ралф щеше да промени завещанието и аз получавах всичко. — Тя лукаво ме погледна. — Знам какви мисли се въртят из главата ви, Арчър. За вас аз сигурно съм чудовище. Всъщност не съм. Не виждате ли колко малко пари имам? Трябва да внимавам и за малкото, което имам.

— Половината от пет милиона долара — поясних аз.

— Парите в случая не играят. Важна е властта, която дават. Толкова се нуждаех от нея. Сега Миранда ще си отиде оттук и аз ще остана съвсем сама. Елате и седнете до мен за малко. Толкова ме е страх, преди да заспя.

Дали ще ми се налага да виждам лицето му всяка вечер преди сън?

— Не знам, мисис Сампсън.

Беше ми жал за нея, но останалите чувства надделяха. Запътих се към вратата и я затръшнах зад себе си. Мисис Кромберг беше все още във вестибюла.

— Чух ви да казвате, че мистър Сампсън е мъртъв.

— Да. Мисис Сампсън е уморена, за да говори. Знаете ли къде мога да намеря Миранда?

— Беше някъде долу.

Открих я в хола, настанена пред камината, с крака, повдигнати на малка възглавничка. Светлините в стаята бяха изгасени и през големия прозорец се виждаше тъмната маса на океана и посребрената ивица на хоризонта.

Тя ме видя да влизам, но не стана да ме посрещне.

— Вие ли сте, Арчър?

— Да. Трябва да ви съобщя някои неща.

— Намерихте ли го? — Тлеещата цепеница в камината хвърляше неравномерни отблясъци по главата и шията й. Очите й тъмнееха широко отворени.

— Да. Мъртъв е.

— Знаех, че ще бъде мъртъв. Бил е мъртъв още от самото начало, нали?

— Бих искал да мога да твърдя, че е така.

— Какво искате да кажете? Отказах се от обяснения.

— Открих и парите.

— Парите ли?

— Тези — казах и хвърлих чантата в краката й. — Стоте хиляди.

— Нямам нужда от тях. Къде го намерихте?

— Чуйте ме, Миранда. Сега вече решавате сама.

— Не съвсем — поправи ме тя. — Днес следобед се омъжих за Албърт.

— Знам. Той ми каза. Ще ви се наложи обаче да излезете от тази къща и да се погрижите за себе си. Първото нещо, което трябва да направите, е да приберете някъде тези пари. Не ми беше лесно да ги върна обратно, а и вие може да имате нужда от част от тях.

— Извинете. Къде да ги сложа.

— В сейфа на кабинета, а утре идете до банката.

— Добре.

Тя се изправи, задвижена от внезапна решителност, и се насочи към кабинета. Ръцете й вдървено стискаха чантата, а раменете й бяха напрегнати, сякаш им се налагаше да издържат на огромно налягане.

Докато отключваше сейфа, откъм алеята се чу шум от кола. Тя вдървено се извърна към мен, а в погледа й личеше настойчивост.