Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 13

Извиквам келнера с непремерено силен глас. Играчът не уцелва и кръглоликият му партньор ме поглежда укорително. Усещам искрено съжаление, давам на келнера голям бакшиш и си тръгвам.

Улицата гъмжи от шумна тълпа. Всеки един от тези хора има своя цел. Сега и аз имам цел. Отправям се към колонката за таксита на ъгъла.

— „Аудехрахт“ 88, ако обичате — казвам на шофьора. Той запалва и ловко се вмъква в потока коли. Кара чудесно, аз се отпускам и с удоволствие го наблюдавам. Обичам отмерените ловки движения на ръцете. Затова обичам и билярда, а също чертаенето и стрелбата по мишени. Обичам и отчетливостта на мисълта — хладнокръвните безпристрастни разсъждения. Затова и се захванах със счетоводство, макар пенсията ми да стига за моите скромни нужди. Емоционалният ми живот е така безнадеждно оплетен, че се налага да търся нещо конкретно, в което да се вкопча, за да пазя равновесие. Затова с крайна неохота се разделям със старите си таратайки, старите пистолети или с някой протъркан костюм или шапка. Тези стари, до болка познати вещи ми дават опора, от която отчаяно се нуждая. Дали не идва от това и боязънта ми да сложа край на призрачното си съществуване, както от време на време ми минава на ум през последните години в пансиона, където живея тук, в Амстердам? Страхувам се, че ако загубя тялото си, ще загубя и… Неволно опипвам джоба си. Малкото шишенце си е на мястото. Там си стои, откакто ми го даде един приятел военен хирург при настъплението на японците.

— Внимавай с тези хапчета — каза той. — Едно премахва болката, две осигуряват спокоен сън. Глътнеш ли повече, вече няма да се събудиш.

Чух, че умрял от глад някъде из джунглата. Често съм се питал дали и той самият е носил такова шишенце у себе си.

Една сочна псувня на шофьора ме връща в настоящето. Придвижваме се бавно по тясна уличка до един канал. Между високия неравен гранитен бордюр и необезопасения ръб на тъмния канал едва ли ще се разминат две коли. Напред е спряла черна камионетка, на около метър от водата.

— Ето ви го номер 88 — измърморва шофьорът и като ме поглежда през рамо, добавя: — Ще трябва да връщам на заден до ъгъла. Някой тъпанар е зарязал оная таратайка — и потегля, давайки рязко газ, въпреки бакшиша, който му дадох.

Намирам се в един от най-старите квартали на града покрай канала Амстел. Мрачните къщи с фронтони тъмнеят, само наредените на неравни разстояния край канала едновремешни железни фенери осветяват улицата. На номер 86 има старовремска аптека. Над вратата й е окачена издялана от дърво глава на турчин с чалма, зейнал с уста и изплезил дълъг червен език. Това е тъй нареченият зяпльо — традиционният аптекарски знак, но сега някак ме смущава. Имам чувството, че е вторачил в мен широко отворените си черни очи и гнусно ликува. Бързо изкачвам петте каменни стъпала, водещи до високата врата на номер 88. Около медното чукало във формата на лъвска глава зелената боя е излющена. Изваждам запалката си и внимателно прочитам имената на обитателите, изписани под звънеца на касата. На първия етаж е „Нивас Лимитид, внос — износ“. Името ми е познато, в Ява така се наричаше една голяма компания, свързана със захарната промишленост. На втория етаж са ателиетата на мъжки шивач и художник. На третия живеят трима студенти по химия. Имената им са изписани с разкривени букви на опърпана визитна картичка. Никой от тях не е Бърт Винтер. Обръщам се и се заглеждам в тъмния канал. Малка полицейска моторница се задава, пърпорейки по Амстел. Зловещата лампа на покрива й ми напомня за ферибота при Чарон. Дали тази разходка из настоящето не е довела до задънена улица? Във внезапен пристъп на паника осъзнавам колко тънка е връзката. Хрумва ми, че сигурно има сутерен.