Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 69

Въпреки осемдесетте стъпки височина на стените на замъка, въпреки дълбочината на рова, въпреки лъкометците по стените и катапултите, скрити под тях, надвиването на Радж Атън ѝ се струваше безнадеждна работа. Толкова ужасяваща беше славата му.

— Крал Ордън е практичен човек. Дали изобщо ще дойде? Едва ли ще рискува живота си, за да защити Силвареста.

Тонът ѝ оскърби Габорн.

— За някои неща може и да е практичен, но не и когато става дума за приятелство. Освен това боят тук е най-подходящото решение за него.

— Разбирам… Естествено, защо баща ви да се сражава у дома, да вижда как собственият му народ загива, да гледа как се сриват стените на неговия замък, след като не по-зле може да се отбранява тук?

Габорн почти изръмжа:

— От двайсет години баща ми идва тук за Хостенфест. Знаете ли колко завист е събуждало това навсякъде другаде? Могъл е да го празнува у дома — или другаде — но той идва тук! Баща ми може да гостува на други крале по политически причини, но само едного нарича приятел.

Йоме имаше твърде смътна представа какво мислят други крале за баща ѝ. Но нито едно от нещата, които си мислеха, не ѝ се струваше добро. „Милозлив глупак“, така го наричаха. Като Клетвообвързан лорд, той се беше заклел никога да не взима дарове от своя народ, освен ако не му ги дават драговолно и свободно. Баща ѝ можеше да си откупува дарове — мнозина щяха с радост да си продадат било зрение, било слух или глас. Но Силвареста нямаше да се унижи да купи качествата на друг. Разбира се, баща ѝ нямаше и да си помисли да насилва или изнудва хората за дарове. Не беше Вълчи господар, не беше Радж Атън.

Но виж, бащата на Габорн беше друг случай. Ордън сам се беше провъзгласил за „прагматик“ по отношение взимането на дарове — човек, който получаваше доброволно предлагани дарове, но който също така като по-млад се беше замесвал в не много достойното дело с откупуване на дарове. На Йоме ѝ се струваше, че дори малко прехвърля границата на прагматизма. Струваше ѝ се, че носи морална вина. Някак твърде лесно успяваше да спечели доверието на по-низшите от него; някак твърде евтино и твърде често беше купувал дарове както за себе си, така и за бойците си. Всъщност за бащата на Габорн се говореше под сурдинка, че лично той притежавал над сто дара.

И все пак, въпреки всичко това, Йоме знаеше, че бащата на Габорн, крал Ордън, не е като Радж Атън. Той никога не бе взимал „силом селяшкия дар“, не беше трупал селяшка сила в замяна на отложен данък. Никога не беше спечелвал любовта на девица и след това да я моли да му отдаде не само сърцето си, но и дара си.

— Простете ми — каза Йоме, — бях несправедлива за Ордън. Изнервена съм. Той винаги е бил добър приятел и достоен крал на своя народ. Но все пак не мога да се отърва от натрапчивото опасение, че баща ви използва Хиърдън като щит. И че когато ние се сгромолясаме под удара на Радж Атън, той ще ни зареже и ще избяга от бойното поле. Това би било разумен ход.