Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 46

Откъм притъмнелите, мрачни каменни стени на замъка гледката бе красива, но и обезпокоителна.

Стражите по стените до един знаеха, че през деня „търговците на подправки“ бяха купени твърде лесно и набързо, бяха приели без никакви спорове предложената от краля нагла цена. Но южняците едва ли се радваха на откупа. Бяха кипнали. Всички се бояха, че индопалците могат да се разбунтуват.

Но с керваните от товарни мулета и коне беше дошло нещо ново и достойно за удивление, нещо невиждано от векове, откакто от Индопал идеха търговци.

Слонове. Четиринадесет бели слона, един от които жигосан с руни на сила. Слоновете бяха покрити с цветни наметала, изработени от коприна, главите им бяха украсени с нанизи от мъниста, злато и перли, а на гърбовете си носеха копринени шатри.

Собственикът им, някакъв едноок мъж с посивяла брада, каза, че ги бил довел заради екзотичната гледка. Но в замък Силвареста се знаеше, че в Индопал често използват облечени в броня усилени слонове като тарани за разбиване на крепостни порти.

А и търговците разполагаха с прекалено много „охранници“, наети да бранят керваните. „О, да“, плесваха с ръце под брадичките си търговците и се кланяха. „Разбойниците по хълмовете тая години са освирепели. Също като халите из планините!“

Наистина, колкото до халите, тази година изглеждаше паметна. Глутниците им вилнееха по планинските граници южно от Флийдс и на запад, в Оруин. Войници на Силвареста миналата пролет бяха открили следи от тях дори в самия Дънуд — за пръв път от трийсет години.

Така че жителите на Хиърдън бяха склонни да пренебрегнат ордите охранници с керваните и малцина, освен крал Силвареста и неговите войници, се притесняваха от наличието на слоновете.

Някъде след залез-слънце повя прохладен вятър и откъм реката започна да се стеле мъгла. Мъгла, която скоро загърна целия град и допълзя чак до парапетите на Външната стена.

Луна нямаше. Само звезди. Ярки и вечни диадеми, блеснали в полята на нощта.

Не беше никаква изненада, че убийците успяха да се прехвърлят през Външната стена, без никой да ги забележи. Навярно бяха дошли в града през деня, предрешени като търговци, а сетне се бяха укрили в някой гълъбарник или конюшня. А може би при катеренето си се бяха възползвали от танца на струите на тази мъгла, шарещи между бойниците като пипала.

Нито беше изненадващо, когато един самотен караул в кралската цитадела забеляза загърнати в сянка фигури, които като черни паяци се катереха по Кралската стена по Складовата улица.

Кралят беше разположил повече от обичайния брой очи да наблюдават точно в тази посока. Такива „очи“ всъщност наблюдаваха от всяка амбразура, по всяка кула.

Не, никаква изненада не беше, че убийците се опитаха да проникнат точно тази нощ. Но дори стражите се удивиха колко бързо успяха да прехвърлят стените, колко тихо и колко опасно.

Само мъже с дарове на метаболизъм можеха да се придвижват така бързо, толкова ловко, че ако примигаш, почти ще повярваш, че ти се е привидяло. Да вземеш такива дарове беше равно на самоубийство: дарът на метаболизъм позволяваше на човек да се движи два пъти по-бързо от нормалното, но също така го състаряваше два пъти по-бързо.