Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1248

Погледна към Габорн, който продължаваше да седи с кръстосани крака на земята на не повече от двеста разкрача от Радж Атън.

— Предупреждавам те за последен път — обърна се Габорн към огнетъкача. — Спри веднага.

Сарка Каул изскочи зад гърба на Радж Атън иззад една огромна хала с вирнати като стволове на дървета крака. Лицето му блестеше от яростната светлина, която струеше от огнетъкача. Инкарецът притича петнайсетина крачки, вдигнал високо дългия си кинжал.

Жегата, която излъчваше Радж Атън, беше толкова непоносима, че Сарка Каул спря на десетина стъпки от целта и омаломощен от горещината, се отпусна на колене. Дрехите му избухнаха в пламъци.

Боренсон приклекна зад главата на една хала и стиснал бойната си брадва, се зачуди какво да направи.

„Ще метна топора отдалеч“, реши той. Но беше загубил даровете си на мускул и не можеше да метне оръжието на повече от трийсет-четирийсет стъпки.

Наблизо се извиси нечий властен глас.

— Господарю на пепелта — провикна се напевно Бинесман. — Махни се веднага! Предупреждавам те за последен път.

Пламтящото чудовище се извърна и се втренчи в Земния пазител. Чародеят бе вдигнал високо тоягата си, сякаш в самозащита. Вечерникът вееше размятаната зад гърба му наметка.

Радж Атън се изсмя.

— Нищо не можеш да ми направиш с тази овехтяла клонка. Неподвластен съм на силата ти!

— Може и да си прав — отвърна Бинесман. — Но си подвластен на нейната!

И свали ръцете си и Боренсон видя скритата зад наметката му Мирима, изпънала тетивата докрай.

Тя пусна тетивата.

Стрелата бръмна във въздуха.

— Радж Атън, дръпни се! — викна Габорн.

Радж Атън зърна бръмчащата към него стрела и в същия миг чу предупредителния вик на Габорн. Но не му се подчини.

Нямаше време да събере енергията си и да изпепели стрелата. Вместо това протегна ръка, за да я хване, преди да се е забила в окото му.

Хвана я и моментално разбра, че е сгрешил.

Разтърси го неподозирана сила. Стрелата сякаш раздроби костите на ръката му. Пламъците, които го обгръщаха като в милувка, внезапно стихнаха и загаснаха. За миг жегата от него изтече и Радж Атън остана чисто гол: само хилядите тъмни белези на руните покриваха цялото му тяло.

Сякаш между него и източника на силата му се издигна непреодолима стена. Едва тогава осъзна, че стрелата не би могла да го прониже. Много по-гибелни бяха изписаните върху нея водни руни.

— Не! — изрева Радж Атън.

Гласът му, подсилен от хилядите дарове, отекна над ниските хълмове.

— Повалете го — изкрещя Мирима, — преди да е отминало заклинанието ми!

От близките сенки внезапно наизскачаха мъже. Посипа се дъжд от стрели, а воините се втурнаха, размахали копия и бойни брадви към него.

„Аз не съм страхливец — каза си Радж Атън, — та да се дам на тези палета. Все още съм Повелител на руни!“

Перна първите две връхлитащи го стрели встрани, издърпа копието от ръката на първия нападнал го воин и разцепи черепа му.

И се обърна с лице към нападателите си.

Отдавна лежеше Балимар в цитаделата на Посветителите в двореца Гуса. Таванът се издигаше на двайсет стъпки над него. Високите мраморни сводове свидетелстваха, че някога това е било открит вътрешен двор. Но Радж Атън го бе преградил с евтин кирпич, за да има къде да събира повече Посветители.