Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1244

Бойният кон под него изцвили и издъхна: рухна на земята и сварените му вътрешности изскочиха.

Радж Атън стъпи леко на земята. Сякаш беше абсолютно безтегловен. Бе се превърнал в блясък и сияние.

Закрачи към линията на халите и воините му се извърнаха към него. Прочете изумлението върху мургавите им лица.

— Не се страхувайте — рече им той, — защото аз ще покоря всички ваши врагове. Мечът ми ще се стовари върху земята и ще настъпи вечен ден.

Радж Атън блестеше по-ярък от слънцето, пристъпвайки спокойно към полесражението — сякаш всички звезди на небето се бяха събрали в едно изваяно от звездна светлина създание.

Една хала се втурна към воините му. Радж Атън насочи към нея пръст, от който излетя огнена стрела и се вряза в сладкия триъгълник върху челото й.

Чудовището тупна на земята и се превърна в димяща купчина, от чийто отвор потече изпържения му мозък. Радж Атън запрати светкавици към още една и още една хала.

Беше детинско забавление да ги изтрепе до една.

Но за частица от секундата всичко се преобърна.

Светът внезапно се разтресе и преди Радж Атън да разбере какво се случва, халите засъскаха оглушително. Никога не бе чувал подобен звук. Милион хали засъскаха едновременно — сякаш натопени във вода късове нагорещено желязо.

Съскаха и изхвърляха газове, изпълвайки въздуха със странна миризма, която му напомняше плесен.

После до една му обърнаха гръб и захвърлиха оръжията си. Гледаха нещо в центъра на полесражението, точно пред вратите на Карис.

Радж Атън не виждаше какво става там.

Но щом се вгледа, видя от земята да изниква могила. На всички страни се разлетяха камъни и пръст и се появи хълмче. На върха му стояха десетина души.

На главата на Йоме имаше корона, която блещукаше като лунна пътека върху водна повърхност, а иглата на Габорн проблясваше като фенер. Габорн стоеше изправен, а на копието му висяха сетивни пипала на хала, сивкави и лигави като змиорки.

Той ги вдигна високо, а халите засъскаха още по-силно и заотстъпваха заднешком. Всички до една отпуснаха опашки и ги повлякоха по земята.

Само една се осмели да тръгне насреща му — огромната магесница, военачалничката на ордата. Тя се спусна от могилата и се понесе с тътен към Габорн.

Вдигнала високо глава, халата размахваше побесняла сетивните си пипала, стиснала синкавия си кристален жезъл. После забави ход, сякаш се двоумеше как да започне битката.

Габорн само вдигна лявата си ръка и посочи на юг.

Халата го изгледа втренчено за миг, повдигна масивната си глава, сякаш душеше въздуха, и я обърна на юг. Бе схванала жеста му: „Властелинката ви е мъртва. Вървете си вкъщи. Връщайте се в подземния свят.“

Халата се поколеба, сякаш обмисляше нещо, след което сведе глава, остави жезъла си върху сивата пръст и отпусна опашка. Утробата й изхвърли струя миризма и всички хали зад нея започнаха да си препредават заповедта й. През ордата сякаш се понесе плисък на вълни, който отекваше на десетки мили все по-назад и по-назад.

Халите се обърнаха и земята затътна под препускащите им на юг крака.