Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1240

— О, Йоме — едва чуто отвърна тя. — Това съм аз. И съм все същата.

Йоме поклати тъжно глава.

— Не, не си. Вече си Земен пазител. Виж мантията си.

Ейвран сведе поглед и забеляза огромната промяна. Мантията й на чародей бе пораснала за броени дни. Сякаш върху наметалото й бяха поникнали миниатюрни семенца, а новите корени бяха пораснали от земята. И в последния момент цветът им бе станал яркозелен.

„Аз съм Земен пазител — помисли си тя, — призован да служи на халите.“ И разбра защо Йоме бе заплакала. „Сега това е моят дом. Може би в някакво далечно бъдеще отново ще посетя повърхността на света и ще зърна полята със зелена трева и ще се разходя под звездите, но няма да е скоро. Нито пък често.“

Ейвран поклати глава.

— Пригответе се за път — обърна се тя към Йоме, Габорн и затворниците. По навик си помисли какво би направила, ако се канеше да пътува с граак. — Съберете си нещата. Барис кимна към дрипавите затворници и каза:

— Няма какво да събираме.

— Готови сме — обади се Габорн.

Ейвран вдигна жезъла и се замисли как да постъпи. Стихиите на земните дълбини бяха нейни, затова тя разпростря сетива, сякаш призоваваше животно, и усети скалите и каменните блокове наоколо.

Габорн имаше право. Усети на не повече от няколко хиляди стъпки над главата й да прелита стрела. Световният червей бе пробил проход преди седмица, когато Габорн го бе призовал в Карис.

Ейвран разпростря сетивата си още по-надалеч, усети натиска на скалите, малките пукнатини и кухини. Нужна беше огромна енергия, за да отвори проход през цялата тази многотонна каменна маса.

Трябваше й по-голяма Земна сила, отколкото се надяваше да притежава някога. Само като си го помисли, усети болка в главата си.

— Не мога — почти проплака Ейвран.

— Вдигни тоягата — нареди Габорн.

Тя я вдигна едва-едва и усети в нея Земната стихия. Не. Беше твърде изтощена дори да опита.

Габорн посегна и грабна черната тояга.

От докосването му дървото сякаш избухна в пламъци. Земната сила се втурна през него, топла като дъха на новородено и твърда като камък.

Ейвран се втренчи със страхопочитание в уморените очи на Габорн. Нищо в него не подсказваше, че разполага с такъв запас от енергия.

— Благодаря — успя да промълви само тя.

После коленичи и започна да чертае руна върху земята и всичко наоколо се разтресе.

Сър Боренсон стисна бойния чук и се вмъкна в един порутен винарски магазин. Халите бяха срутили покрива и беше останала само стената с рафтовете. Пламъци лижеха гредите. Боренсон се свлече на ръце и колене пред прага. Халите препускаха необезпокоявани из града и профучаваха покрай скривалището му със стотици.

Сърцето му биеше лудо. Лицето и ръцете му бяха покрити със съсирена кръв на хали. Жегата от бушуващите пожари беше непоносима. Пепел и сажди се сипеха като черен сняг. Боренсон видя на пода бутилка вино, измъкна корковата тапа и утоли жаждата си.

От полетата на северозапад от Карис долетя тръбният призив на бойните рогове на Радж Атън и Лоуикър за атака. Навсякъде се носеха крясъците на обезумели хора.