Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1202

— Карта за къде? — запита един от конниците в кралската свита.

— До Първата звезда и от нея към подземния свят — отвърна със самодоволна усмивка Андърс. — Древните са копнеели след смъртта си да се завърнат там и затова се упражнявали да бродят между звездите, за да научат пътя.

Ерин изостана от кралската свита.

Лешничарката дръпна юздите на коня си и се изравни с нея. Беше ниска и възпълна, облечена в мръсносиви парцали. В лявата й шепа беше заспала една катеричка и тя я галеше нежно, докато яздеше.

— Искаш ли нещо? — попита я Ерин.

— Мислех си за теб — отвърна жената. — За теб и за крал Андърс. Ти не скри от него, че му нямаш доверие. — Ерин не отрече това. — Но аз си мисля следното. Една катерица винаги може да различи само по миризмата здрав от развален жълъд. Знаеш ли това?

Ерин поклати отрицателно глава.

— Може — повтори Лешничарката с грейнали очи. — Катериците надушват червей или гнило. И отварят само здравите жълъди и лешници.

— Какво общо има това с крал Андърс?

— Не разбираш ли? — попита я Лешничарката. — Катеричките щяха да познаят, ако в него има нещо гнило. Но нали виждаш колко го обичат? Подскачат по седлото му, вмъкват се в джобовете му. Никога не се държат така със зли хора.

Ерин се загледа пред себе си. И в момента една катеричка се бе покатерила на рамото на Андърс.

Ерин погледна Лешничарката в очите. Тя гледаше краля с нескрито възхищение. Но Ерин видя още нещо. Погледът й бе замъглен. Сякаш не забелязваше Ерин, а се взираше в нещо отвъд нея.

— Да — кимна Ерин. — Разбирам какво имаш предвид.

Лешничарката се усмихна.

— Добре! Много добре. Повечето не проумяват. Просто не могат да проумеят.

Ерин се усмихна насила. Селинор подозираше, че баща му е луд; а крал Андърс й каза, че тя се е побъркала. В момента бе сигурна в едно: Лешничарката бе по-луда от всички тях.

Докато денят се влачеше, прекосиха ширналата се пустош южно от Голямата цепнатина и стъпиха върху плодородните земи на Белдинук, където тревата растеше висока и свежа дори през есента. Навсякъде сред долините и ниските хълмове се гушеха замъци и градове. Белдинук беше второто по големина кралство в Роуфхейвън, с почти дванайсетмилионно население.

Ерин стискаше юздите на коня си. Все пак беше Конесестра от Флийдс и от незапомнени времена белдинукците бяха нейни врагове. Всеки път, щом доближаваха някой замък, очакваше от вратите му да изскочи конница и да я нападне.

Но крал Андърс яздеше, необезпокояван от нищо. Очевидно го очакваха и на няколко пъти през вратите на замъците към тях се спускаха херцози и барони, но не ги нападаха, а заставаха в редиците им.

Призивът на Габорн за подкрепления бе обиколил всички кралства и го бяха чули дори тук, в Белдинук. Щом застанеше в редиците на крал Андърс, всеки от лордовете се ухилваше и изръмжаваше нещо от сорта на: