Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1198

Карис бе целият в руини. Мазилката бе изпопадала от полусрутените стени на замъка и само тук-там върху сивия камък се белееха оцелели петна. Нямаше ги нито гугутките, нито гълъбите, които кръжаха над града като снежинки.

„Много по-приятна гледка е зърнал баща ми — помисли си Боренсон. — И защо точно Карис? Тук няма нищо, което си заслужава да бъде завоювано, нито да бъде защитавано. И въпреки това продължаваме да се сражаваме като два рака, които са се заклещили в безсмислена схватка. А може би има нещо ценно за халите?“

Но какво би могло да бъде, не можеше да се досети. Земята бе напълно опустошена.

Сега войските отново се бяха струпали тук. Стотици хиляди хали напредваха от юг, а по напуканите стени на замъка крачеха мъже и жени в блещукащи на дневната светлина като черупки на бръмбари ризници.

Боренсон усети тежък дъх и забеляза вдясно от себе си прокопаните от халите ровове с езерна вода. Халите бяха хвърлили в тях огромни жълти камъни.

Навремето никой не бе успял да проумее защо го правят. Докато Ейвран не им обясни, че халите могат да пият само богата на сяра вода, което изясни нещата: чудовищата си осигуряваха питейна вода.

Но сега тези ровове бяха пълни с белезникави буци лугав сапун, кафяви човешки изпражнения и мазна пяна от всевъзможни нечистотии, която покриваше цялата повърхност. Воините на Хондлър така бяха отровили водата, че дори при лекия полъх откъм зловонната каша Боренсон го засмъдяха очите.

— Дори да успеят да завоюват Карис — сякаш отгатна мислите му Мирима, — не вярвам да им е особено уютно тук.

Слънцето се скри зад върховете и над посивелите равнини се спусна мрак. Боренсон дочу над града да се извисява вик и погледна зад себе си.

По планинските върхове на двайсетина мили на юг беше огнената ивица, над която като стволове на исполински дървета се издигаха колони от черни пушеци. Високо в небето над тях пушекът се разстилаше като гъба или по-скоро като разперена корона на дъб.

Не надвисналият мрак обаче бе причина за тревожните викове. В далечината зад огнената ивица по планинските склонове в ширнала се като черен порой редица се спускаха халите. Далечното им съскащо дишане и тътенът от крачките им напомняше прииждането на потоп, понесъл в утробата си дървета и канари.

Град Карис бе кацнал на остров в езерото Донестгрий. Беше над две мили дълъг от север на юг и малко над миля в най-широката си част. До него можеше да се стигне само с лодка или по тесния път по дългия насип.

Преди седмица кулите и портите върху този насип бяха успели да опазят града. Но халите бяха съборили кулите и бяха строшили вратите и на маршала, въпреки добрите намерения, така и не му остана време да ги възстанови.