Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1187

„Може би, ако го искаш достатъчно силно“, прошепна гласът.

„Искам го“, отвърна Габорн.

Светлината внезапно лумна в яркобяло. Бе ослепителна и Габорн закри очи с ръце, но продължи да усеща топлина. Сякаш се потопи в басейн от мъдрост и сила, за каквито дори не бе подозирал.

Светлината го замая. Всяка кост в тялото му завибрира в неведом ритъм. Светлината стана още по-ярка.

Сенките се стопиха и Габорн свали ръце от очите си, надявайки се да зърне Лъчезарния. Но дори и да притежаваше тяло, Габорн не можа да го съзре. Представляваше някаква неизразима яркост, по-ослепителна от обедно слънце, и Габорн изпита усещането, че всеки миг или ще се разтопи, или ще избухне, разкъсан на парчета.

И в същия момент светлината го прониза.

Сякаш огнено копие го улучи в сърцето, изпепели стаеното в него зло и наелектризира всеки косъм по тялото му, а от всяка пора на кожата му бликна сияние.

Неща, които никога не бе успял да проумее, придобиха кристално ясен смисъл — взаимозависимостта между добро и зло, между хора, локъси и Лъчезарни.

Избухналата в него светлина бе непоносима.

— Умирам! — изкрещя ужасен Габорн.

Безшумно, както бе изпълнила пространството, светлината започна да помръква. Сенките се уплътниха и издължиха. Тунелът потъна в мрак — крилатата птица от светлина се отдалечаваше от спусналите се сенки.

Габорн седна, задъхан и изоставен.

Погледна ръцете си. Усещаше сиянието отвътре, което сякаш озаряваше съзнанието му. Не забеляза никаква физическа следа по себе си.

„Действително ли видях Лъчезарен? — запита се той. — Или бе сън наяве? Ако и другите бяха тук, дали щяха да го забележат?“

Знаеше. Нямаше причина да не вярва на сетивата си. Това не бе сън.

Изправи се и затича все по-надолу и по-надолу към дълбините на подземния свят, понесъл светлината в сърцето си.

Бисери в пустинята

Няма нищо нередно в алчността. Благодарение на нея твоите предци са натрупали богатството, което имаме днес. Ако искаш да ги уважиш, пирувай до насита и стани достатъчно силна, за да се опиташ да докопаш всичко, което си пожелаеш.

Един от съветите на Лоуикър към четиригодишната му дъщеря Риала

Блеснали като бисери върху черната пепел, Радж Атън и свитата му от индопалски благородници препускаха към лагера на Риала Лоуикър.

Благородниците бяха облечени в сребристи ризници, чийто блясък под слънчевата светлина ослепяваше очите, а златните им мантии бяха толкова ярки, че отдалеч приличаха на току-що изсечени монети. Конете и камилите бяха нагиздени не по-зле от господарите си.

Спуснаха се по хълмовете и препуснаха по изпепелената преди седмица от проклятията на халите земя. Обгорелите борове покрай пътя протягаха черни клони с окапали иглички. Тревата се бе превърнала в килим от суха сива слама, който покриваше земята. Всяка лозичка и всеки храст бяха изпепелени.