Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1184

— Не! — извика Габорн. Помисли, че вижда духа на Лоуикър.

Лоуикър се засмя болезнено.

— Габорн — изрече той и името на краля отекна в тунела. Габорн го чу ясно прошепнато в лявото си ухо, а веднага след това и зад гърба си.

„Сънувам“, каза си той. Не беше възможно разложеният крал Лоуикър да е все още жив тук долу. Повелителите на руни с огромен брой дарове на издръжливост рядко се нуждаеха от сън, но когато се случваше, потребността от това намираше израз в подобни кошмари наяве.

Лоуикър се изхили, сякаш развеселен от объркването на Габорн.

— И така — продължи той, — дошъл си да ме видиш? Или се надяваш да посечеш моята властелинка? — Габорн не отговори, тъй като в мозъка му се блъскаха стотици мисли. „Сън ли е — запита се той, — или послание?“ — Не можеш да я убиеш, без да убиеш себе си. Защото тя живее в теб. Ти си нейно убежище, неин дом.

— Не — отвърна Габорн. — Не желая да е част от мен. Ненавиждам я.

— Както ненавиждаше мен? — попита го Лоуикър.

— Ти си убиец. Уби собствената си съпруга и щеше да убиеш и мен. Получи си заслуженото.

Лоуикър вторачи в Габорн празните си, обвиняващи очни ями. Кръвта по чуканите на краката и ръцете му беше хванала кора и раците я разкъсваха с настървение.

— И ти ще си получиш заслуженото — отвърна Лоуикър.

В този момент Габорн усети да го връхлита ледена вълна и мракът да го обгръща отвсякъде. Светът около него се завъртя.

Сякаш попадна във вихрушка. Обгърнаха го невидими ветрове, ветрове на мрака; прииска му се да изкрещи за помощ, но езикът му сякаш се бе вдървил и можеха да го чуят само раците-слепци.

Свлече се на земята, осъзнавайки, че не е сам в пещерата. Някаква невидима стихия се вихреше около него с категоричното намерение да го унищожи.

Сърцето му блъскаше. Едва си поемаше дъх. Усещаше присъствието на Истинската властелинка, вечното й злокобно дихание. Тя пошепна в ухото му: „Как ще победиш враг без очертания, който владее собствените ти мисли?“

Габорн се сви на кълбо. Прииска му се да избяга, но нямаше къде, а и нямаше никаква представа кое е реално и кое въображаемо.

В съзнанието му изникна образът на четири-пет годишно момченце. Небето бе ясносиньо, а денят топъл и светъл. Отнякъде отекваха гръмове и детето тичаше откъм дома си с някаква непоколебима решителност, стиснало пръчка в ръка. „В кокошарника се е промъкнала лисица“, помисли си момченцето. Но щом зави зад къщата, Габорн внезапно разбра каква е причината за този тътен. Към него приближаваше огромна орда хали. Спускаха се в черна редица по близкия хълм. Момченцето ги видя, крачетата му се подкосиха и то зяпна. Вдигна малката пръчица, сякаш с надеждата да ги прогони, както се пропъжда лисица, но нищо не бе в състояние да спре неумолимата орда.

Първата хала, която връхлетя отгоре му, го погълна и видението изчезна.

Властелинката прошепна в ухото на Габорн: „Ти си момченцето, ние сме ордата. Не можеш да ни победиш.“

Габорн си даде сметка за ужасяващата достоверност на видението. Магесницата му бе показала нещо, което се бе случило при нападението на ордата на халите срещу Карис.