Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1176

В главата му започна да се очертава план.

— Съберете почетна гвардия от хиляда благородници — нареди Радж Атън. — Мисля да направя визита на добра воля на дъщерята на Лоуикър.

Щом най-могъщите лордове и магове на Радж Атън се приготвиха за път, той се настани в пурпурната си носилка. Всеки следващ миг се чувстваше все по-силен, тъй като неговите облекчители в Деяз му прехвърляха дарове на издръжливост.

Никога не се бе чувствал толкова здрав и силен. Потеше се изобилно, макар да не полагаше никакво физическо усилие. Сякаш тялото му усещаше, че е настъпил моментът да се освободи от нечистотиите, да стане повече от човек. Сякаш жизнеността и мъжествеността му се бяха слели в едно цяло с такава мощ, че струяха от всяка негова пора.

„Ето — каза си той. — Тъкмо този миг очаквам от толкова време. Ще се превърна в Дара всечовешки.“

— Храна за бедните! — провикваше се едно момиченце на пазара Гуза в Деяз. — Храна за бедните!

Улиците все още тънеха в сумрак, макар утринното слънце да се издигаше като яркочервен въглен над песъчливите хълмове.

Турауш Касил, едър мъж, надебелял от дългите години охолен живот, заобиколи една сергия с високи глинени урни и откри източника на подвикванията.

Огромната му сянка падна върху дребното момиченце. Беше не повече от осем-деветгодишно, с огромни като бадеми очи. Кафеникавата му кожа бе по-бледа от цвета на кожата на мургавите жители на Деяз. Детето стискаше ръчичката на петгодишно момченце.

— Моля ви — каза момичето и протегна една кошничка към него. — Гладни сме.

Турауш се усмихна доволно.

— Аз мога да ви нахраня. Колко искаш? Пълна кошница? Може. — Детето го погледна с ококорени очи, зинало от глад. — Какво искаш за ядене? Праскови? Пъпеш? Ориз? Патешко? Сусамови кексчета, намазани с мед? Ако можеш да избираш, какво от всички тези неща искаш да си похапнеш?

— Сусамови кексчета! — проплака момченцето.

Момичето стисна ръката му и го сбута с лакът да кротува, сякаш се боеше, че иска прекалено много.

— Каквото и да е — примоли се момиченцето. — Каквото ни дадете.

— Аха — измърмори Турауш. — Толкова ли си гладна?

— Трябва да нахраня двете си сестрички и големия си брат, той е ранен — отвърна момичето. — Разбойници убиха татко, а мама отиде при леля и оттогава не сме чували нищо за нея. Ще ви бъдем благодарни за каквото и да е.

— Ами ако ти предложа една сделка? — попита Турауш. — Ако ти предложа да ти давам колкото храна си поискаш всеки ден до края на живота ти плюс една хубава къща, в която да живееш?

Момичето се замисли. Сигурно беше чувало, че има лоши хора. Огледа го преценяващо, но накрая сложи ръка върху празния си стомах, сякаш така можеше да укроти болката от глада, и попита недоумяващо:

— Каква къща?

— Най-хубавата в Гуса — Турауш махна с ръка към цитаделата на Посветителите. — Добра храна до насита — и то всеки ден до края на живота ти.