Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1169

След един завой най-после видя червената ивица съскащи пламъци под пушеците. Пътят прекосяваше огъня.

Пришпориха конете през бушуващите от двете страни на пътя пламъци под сянката на пушеците. Въздухът се превърна в пелена от пепел и дим, толкова плътна, че омотаха кърпи около главите си.

Небето над тях беше черно като нощ, а земята под копитата на конете овъглена. Смътна светлинка хвърляше единствено разпокъсаната редица пламнали храсти, която се извиваше като змия на хоризонта.

До слуха им достигна тропотът на настъпващите хали, на чийто фон се чуваше пращенето и съскането на пламъците. Виячите надаваха скръбни викове. Боренсон, Мирима и Сарка Каул препускаха срещу ордата. Много скоро над главите им като камшици заусукваха криле грий — надаваха сякаш предсмъртни писъци.

Халите настъпваха сред плътния мрак. Стотици и стотици една до друга, те се носеха край овъгления път в редици, чиито краища се губеха в безкрая. Черупките им отразяваха тъмночервените пламъци. Под стъпките им земята се тресеше, а над нея се носеше съскащото им, хриптящо дишане.

Оръженоските съставляваха основната маса от армията им заедно с огромен брой бледи паякоподобни виячи, чиито смразяващи писъци често цепеха сумрака. Сред тълпата тъмни тела Боренсон съзря няколко аленочервени магесници.

— Какво е това? — викна с пълно гърло Мирима, за да надвика гюрултията.

Сочеше три огромни хали, които подскачаха на около четвърт миля. На Боренсон му приличаха на най-обикновени хали, с тази разлика, че на гърбовете имаха по няколко десетки черни израстъци, наподобяващи огромни луковици.

Мирима пришпори коня си към чудовищата. Боренсон я последва с по-голяма предпазливост. Сарка Каул остана отзад, тъй като се страхуваше от халите и освен, че бе Дни, не ползваше привилегията на даровете.

Щом приближи, Боренсон разбра загадката: огромните хали, изглежда, бяха бавачки, които се грижеха за подрастващите хали. Всяка от тях беше огромна, дълга поне четирийсет стъпки, а гърбиците бяха самите малки хали, всяка не по-висока от пет-шест стъпки и осем стъпки дълга. По десетина-петнайсет млади хали се бяха вкопчили в гърбовете на бавачките си.

— Защо им е да водят малките си? — викна Мирима и опъна лъка си.

Боренсон май се досещаше защо. Представи си как младите хали нахлуват в залите и мазетата на някоя крепост, за да търсят скрили се жени и деца. Как се изкачват по тесните стълби на кулите, как се промъкват във всяко местенце, където някой би могъл да намери убежище. Нямаше никаква представа колко свирепи биха могли да бъдат тези създания.

В този момент една огромна оръженоска, изглежда, ги надуши. Отдели се от редицата и се спусна с огромна скорост с бясно размахващи се сетивни пипала. Боренсон моментално прецени, че конете не биха могли да я надбягат.

Никога не бе виждал хала да препуска с такава скорост.

— Стреляй! — изкрещя Боренсон и измъкна бойния чук от калъфа.

Чудовището се спусна към Мирима. Беше над двайсет стъпки високо, а с огромната си уста спокойно можеше да налапа кон. Огнени руни блещукаха върху оръжието му като призрачни пламъчета над блатата във Фенрейвън. Халата изсъска.