Читать «Пленници да не се взимат» онлайн - страница 2

Когато се върнах генералът отново се бе втренчил в мониторите. Не след дълго той вдигна глава и промълви:

— Чудесно. Всичко върви чудесно.

Кимнах. Успехът при него не се дължеше на късмет, по скоро на твърда решимост в действията и внимание към детайлите. От дълги години генералът беше несменяем и непобедим водач на империята, но напоследък бях забелязал известна промяна в него. Беше станал по-безкомпромисен, дори безмилостен.

— Мой генерал — подех аз. — Чудя се защо го направихте. Защо искате да разрушите този свят?

Генералът ме погледна за миг и после отново впи очи в екраните. След време заговори:

— Зная, Сарджал е незначително парче скала, далеч от центъра на империята — рече той. — Но жителите на тази планета дръзнаха да въстанат срещу нас. Силите им, сравнени с нашите са направо нищожни. Но тази планета ще е пример за останалите. Другите ще знаят, рекат ли да възстанат срещу империята — чака ги тази участ. Затова ще продължа войната, докато и последният жител на Сарджал не срещне смъртта си. Докато планетата не бъде превърната в пустиня.

Половин час по-късно в кабинета влезе личния лекар на генерала, за рутинен преглед. Попитах дали има някакви задачи за мен, след това излязох. Обикновено използвам тази почивка за кратка закуска в бюфета, но този път останах до вратата. Чувах ясно гласовете им.

— Има ли някаква промяна? — попита генералът.

— Съжалявам, Ваше превъзходителство, но не — отвърна докторът.

— Така и предполагах.

— Вие не сте единственият, Ваше превъзходителство, който живее с надеждата, че един ден болестта ще изчезне от само себе си. Че ще се случи чудо. Но, повярвайте ми, такава надежда няма.

— Да разбирам ли, че не вярвате в чудеса, докторе?

— Нима искате да ви дам фалшива надежда? — отвърна докторът. — Да, макар и рядко, случва се на по-ранен стадий болестта да мине в ремисия, има дори случаи на пълно излекуване. Но никога, през цялата ми практика не съм наблюдавал някой да се излекува от толкова напреднал стадий, като вашия.

За първи път научавах за болестта на генерала. Винаги съм мислел, че човешките слабости са му чужди.

— Значи смятате, че няма надежда нещата да се променят? — попита генералът.

— Простете моята откровеност, но е точно така.

Генералът се изсмя с вледеняващ смях.

— Имах и други лекари преди вас. Те ми казваха това, което си мислеха, че аз искам да чуя от тях. Сега сигурно съжаляват, че не са били искрени като вас. И все пак, докторе, ако оставим настрана чудесата — не съществува ли някакъв метод? Лазерна хирургия? Радиолечение? Химични препарати, които да преследват тези клетки-предатели и да ги унищожат до крак? Нещо, което да ме изчисти от тях?

Докторът шумно си пое дъх.

— Ваше превъзходителство, какво искате от мен?

— Проостете ми, докторе — отвърна след кратка пауза генералът. — Не че не ви вярвам. Искам само да съм сигурен, че не сме пропуснали и най-малкият шанс.

— Ще направя всичко възможно, да облекча от страдания последните ви дни — отвърна докторът.

— Да, благодаря ви.

Миг по-късно докторът излезе, хвърли ми празен поглед и продължи по коридора. Последвах го в приемната и поканих консул-президентът на Мустазафин. Влязох след него в кабинета на генерала и заех мястото си зад бюрото.