Читать «Плач след болка» онлайн - страница 2

Все едно дали иска — в далечината вече се вижда умореният силует на Марина. Пред завесата на утринното небе тя е нефокусирана, слаба, почти безплътна. Ветрецът откъм планината се опитва да разпилее косите й, но тя ги задържа в малката си шепа и върви спокойно, бавно.

— Не трябва, Марина — казва той, когато тя е съвсем близо. — И двамата сме уморени.

— Остави това, приятелю.

— Предстои ни старт, а ти си съвсем слаба.

Марина прави още няколко крачки и сяда направо върху сухата пръст.

— Говори ли с нея?

— Тя иска. Но ти знаеш, че тя винаги иска! Тя е ненаситна, алчна като влечуго. Тя е готова да ни изпразни съвсем.

Марина не казва нищо и той разбира безсмислието на своята съпротива.

„Идва дъждовалежът, вие ще си отидете, оставам сама, суха и слаба като корица на засъхнала сълза. А вие можете да разпилеете спомените си, равнината ще ги поеме. Равнината има нужда от тях. И Големия Ароа. Помня — какви възхитително чисти кристали силиций, каза, когато за първи път видя прозрачните храсти в равнината. А това са посадени спомени. Мога да събуждам миналото и да го засявам тук, после идва Големия Ароа и коси стрък след стрък. Тя чака, виждаш ли, чака. Тя иска пак да го направим.“

— Но аз не искам, Марина. Имам право, все пак, половината от него е моя, принадлежи ми, нали?

— За последен път.

— На мен ми омръзна! Противна ми е тази мултипликация! Правили сме го десет пъти, с всичките му ужасни атрибути. Аз не издържам, аз съм астронавт, а не палач. За един писък, господи, само за един писък!

Марина погалва нежно Змиевидната и миналото се събужда.

В изолационната е чисто и спокойно. Чува се само жуженето от кутията на коагулатора.

— Не мога повече, Андрей! Болките ми наистина стават ужасни. Нещо непрекъснато ме прерязва през кръста.

— Още малко. Не се страхувай, организмът сам подсказва началото. Ще се казва Еуропио и ще е много умен и красив, нали?

Той гледа едрия й корем, полюшван от вътрешни тласъци, пръстите й, впити до посиняване в кожените халки, и ходилата, които ритат пространството и търсят упора за напън.

— За първи път ще акуширам. Мислиш ли, че съм непохватен? Аз съм само астронавт. В школата ни казаха нещичко, но само на теория. Вчера прочетох всичко по въпроса.

Устните й са присвити и морави. Тишината на звездолета се разкъсва от вик, който хуква по коридорите, удря стените и люковете, и дращи по черепа на Андрей. Викът на началото. Кръв по меката кожа на ръкавиците, дишаща на едри глътки плът, покрита от изпънати в усилия капиляри, които пулсират. Аленият склон на главичката, втурнала се непреодолимо напред, надеждата на пъпната връв, разпъвана от меки тласъци. Човече, дошло стотици милиони километри след зачатието си под светлината на комета. И детски плач, обвит в алена слуз — като първа претенция към света и като първо доволство от него.

— Момче е, момче! Еуропио мой!

— Вдигни го, Андрей. Искам да го видя.