Читать «Писмо II» онлайн - страница 3

Христо Ботев

Съдиите станаха, влязоха в едно малко стайченце и седнаха да се съветват. След десетина минути тие изнесоха следующето решение: „После дълги размишления и после множество препирни небесният трибунал реши: 1) отсега нататък г. Хорозов ще да се храни из тайните фондове на различни комисии и неговото гражданско значение ще да остане на своето място, защото в слепите царства царува онзи, който има едно око, и защото между глупците и Тома има пълно право да бъде «дворянин» (чокоин); 2) на болградските патриоти ще да се окачи по едно звънче, защото сяко едно човеческо или животно стадо трябва да издава какъв-годе глас и защото звънчето играе между скотовете такава също роля, каквато играят между генералите и чиновниците декорациите; 3) на селяните, които се наричат колонисти и които са се преселили в Бесарабия да намерят по-лесен живот и по-топло кьошенце, да се даде по една юзда, по една тежка мотика и по малко хрян за под носът.“

Обвиняемите и обвинителите останаха задоволни.

След малко време едно от старчетата позвъни изново и пред страшната трибуна излязоха няколко други още „по-народолюбиви“ личности, които имаха големи „чувства“ и мазни лица. Секретаринът прочете следующето: „Известно е вече, че българският народ се бори в продължението на толкова години против гръцкото духовенство и че правителството на негово величество султанът се уплаши да се не родят по-важни требования и позволи му да основе своя независима йерархия.“ Българската радост беше необяснима. Сиромасите се молеха богу и очакваха големи облекчения и по-щастлив живот; чорбаджиите се готвеха да разделят с владиците доброволните пожертвования и обязателните данъци; Стоил Попов, отец Балабанов, Казанлъшкото „обаче“, синьор Кръстович, Иванчо, Арнаудов и др. наточиха зъбите си за владишки прасета и за порезаници; най-после, множество градски чапкъни, множество нехранимайковци, множество гръкомани, душепродавци и народопродавци, и множество словесни гъски се явиха пред лицето на представителят на екзархията и пожелаха да приемат ангелски чин, „месоядно“ посвещение, червени гащи, арнаутска нравственост и башибозушка власт. С една дума, нашето нещастно отечество и нашата още по-нещастна екзархия заприличаха твърде скоро на безжизнени лешове, над които се бяха събрали и калесани и некалесани, и звани и незвани, и гуджовци и мурджовци, и захвана се безцеремонно пирувание.