Читать «Периферни тела» онлайн - страница 9

— Как върви? — попита Бъртън.

— Вътре съм — отвърна Флин. — Ти в Дейвисвил ли си?

— Тъкмо пристигам.

— Има ли Лука 4:5?

— Намират се — призна той.

— Не им се пречкай, Бъртън.

— Няма, споко.

Да бе.

— Нещо случва ли се изобщо в тази игра?

— Онези камери — обясни той. — Нали ги избутваш назад?

— Аха. И нещо като балкон се разгърна. Дълъг прозорец от матирано стъкло, вътре свети. Видях сенки на хора.

— Повече, отколкото съм виждал аз.

— Видях и някаква светкавица. Къде би трябвало да е това?

— Никъде. Просто дръж онези камери назад.

— Прилича ми повече на охранителна дейност, а не на игра.

— Може да е игра за охранителна дейност. Трябва да затварям.

— Защо?

— Леон се върна. Кимчи-догове. Ще му се да беше и ти с нас.

— Кажи му, че имам шибана работа. За шибания ми брат.

— Върши я! — нареди той и затвори.

Флин се нахвърли на буболечките.

6.

Кръпкарите

Лоренцо засне приближаването на мобито към града. Ръцете му на перилата и тези на Недъртън на тапицираните подлакътници на най-удобното кресло в стаята сякаш за момент се сляха — усещане, безименно като града на кръпкарите.

Кураторите настояваха, че не е град, а разрастваща се скулптура. По-точно — ритуален обект. Сивкаво-прозрачен, с жълтеникав оттенък, субстанцията му — възстановена под формата на потопени фини частици от горния воден слой на Голямата тихоокеанска ивица боклук. С тегло приблизително три милиона тона и нарастващо, обектът беше напълно плавателен, държан на вода от сегментирани мехури, всеки с размера на голямо летище от някогашните държави.

Имаше по-малко от сто известни обитатели, но понеже онова, което постоянно го сглобяваше, изглежда ядеше и камери, за тях се знаеше относително малко.

Сервизната количка се приближи още малко до подлакътника на креслото, с което подсети Уилф за кафето.

— Снимай това, Лоренцо — нареди Рейни и операторът се обърна да се фокусира върху Дийдра, застанала сред тълпа специалисти. Порцелановобял мичикоид с викторианско моряшко облекло беше коленичил и опъваше връзките на артистично очуканите високи кожени кубинки на Дийдра. Орляк камери витаеше около тях, едната — екипирана с вентилатор, за да люлее кичурите ѝ. Недъртън предположи, че този вятърен тест разкрива намерението тя да се спусне без шлем.

— Не е зле — каза, възхитен от кройката на новия гащеризон въпреки всичко. — Стига да успеем да го задържим…

Все едно го беше чула, Дийдра вдига ръка, дръпна леко ципа, после още малко, и разкри мазна арка от абстрактна вълна на Течението.

— Изхитрих се във файла за принтиране на ципа — обади се Рейни. — Да се надяваме, че няма да опита да го сваля още, поне не преди да пристигне там.

— Няма да ѝ хареса — отвърна Недъртън, — когато го направи.

— Няма да ѝ хареса, че си я излъгал за кураторката.

— Ани може и да е имала извънредно сходни мисли. Няма да разберем, докато не говоря с нея… — Той вдигна чашата, без да я гледа, и я поднесе към устните си. Много горещо кафе. Силно. Можеше и да оцелее. Аналгетиците вече бяха започнали да си вършат работата. — Ако тя си спечели процента, няма да ѝ пука за заседналия цип…