Читать «Пенрик» онлайн - страница 371

Найкис огледа стената и преброи балконите.

— Онзи там — прошепна тя и посочи една от осветените решетки. — На втория етаж.

Стената беше съвсем гола.

— Нали знаеш, че не мога да летя?

— Но имаш опит с планинското катерене. Поне така каза преди време. — Погледът ѝ беше прекалено обнадежден.

— Бях по-млад. И по-пъргав. И по-глупав. — Въпреки това пристъпи към стената и огледа внимателно всички пукнатини и неравности по мазилката. „Може и да стане.“ Сигурно биха могли да привлекат внимание, като хвърлят камъче по капаците, но нямаше гаранция, че вниманието ще е от желания вид. По-добре беше да играят на сигурно.

— Ако стъпиш на раменете ми? Не си чак толкова тежък…

Това не му харесваше, но май нямаше друг начин. Накара я да се подпре на стената и прецени скока си така, че Найкис да поеме тежестта му само за миг. Вдиша дълбоко, засили се и скочи… усети как Найкис поддава под тежестта му… и успя да се хване с една ръка за ръба на балкона. После и с другата. Оттласна се с крак от стената и парче от старата мазилка се отрони. После се набра на ръце и се прехвърли през парапета.

Надигна се, пристъпи към вратата и надникна през декоративната решетка. Видя красиво мебелирана гостна, усети лъх на скъпи свещи от пчелен восък, но хора не видя.

Почука предпазливо по решетката.

Единствено благодарение на Дез успя да се дръпне навреме — миг преди тънкото острие на нож да щръкне през решетката.

Извика, и после още веднъж, когато вратата се отвори рязко и го фрасна по носа. Бърз силует, шумолене на дреха, сетне нещо го завъртя около оста му. Нападателят изви едната му ръка зад гърба и опря върха на ножа в гърлото му.

Острието се впи в кожата му, но без да я среже, и застина. Пен усети горещ дъх в ухото си.

„Не мърдай! — предупреди го без нужда Дез. — Острието е намазано с отрова!“

Беше репетирал грижливо как ще се представи, но всичко това отлетя безславно в мрака и той успя да избълва само:

— А съм с Найкис!

Долови колебание, слава на Копелето, макар че ножът не намали натиска си.

— На колене — чу се изнервен глас, тенор, който звучеше остро и опасно като ножа, опрян в гърлото на Пен. — С лице към светлината.

Пен се подчини моментално, даже вдигна свободната си ръка, в знак че се предава. Или в жест на молитва, все едно. Желязната хватка отпусна извитата му ръка, заобиколиха го бързи стъпки и Пен вдигна поглед покрай хубави ленени панталони и халат от бродирана коприна към безбрадо намръщено лице, бледо като липсващата луна. Гъста бяла коса, прибрана назад в опашка или плитка.

Откъм стаята се чу женски глас:

— Како става, Сура?

— Крадец вероятно.

— Гост, уверявам ви! — възрази Пенрик.

— Значи си избрал необичаен начин да се представиш.

— Защото задачата ни е необичайна.

Другата половина от решетката се отвори.

— Стойте вътре, лейди Танар! — нареди мъжът.

„А — каза Дез, — поне сме на правилното място, ако не друго. Добре.“

Глуха за думите му, жената излезе на балкона. Слабичка и малко по-ниска от Найкис, облечена в богата роба, разхлабена в топлата нощ на късното лято. Избегна с лекота несръчния опит на мъжа да я избута обратно в стаята и вместо това се наведе през парапета на балкона и се взря в сенките.