Читать «Пейзажът на душата» онлайн - страница 3

Една нормативна естетика, когато всичко бе шаблонизирано до краен предел, когато всичко неповторимо се преследваше като индивидуализъм, а всяко човешко чувство се смяташе за плод на резигнация, се мъчеше да докаже — не, по-скоро да наложи фалшивата истина, че прокълнатите поети обръщали гръб на действителността, че се затваряли в своя тесен болезнен свят. В интерес на истината обаче и погледнато от една безпристрастна дистанция, трябва да кажем, че тези поети са и доста социални, и дори политични. Във всеки случай много повече от ония, за които се е смятало, че отговарят на повеите на конкретното време. Защото значение има само онова, което остава като голяма литература — извън злобата на деня, извън всички ония прояви, които се нравят или не на съвременниците, в повечето случаи доказвали, че не са в състояние да дадат една истинска оценка.

И ако сега има интерес към Верлен и към поетите от неговата тоналност, той се дължи на тяхната неопетнена душевност (какво, че в живота си те може би не са били дотам чисти и всеотдайни, както би искал да гй види един пуритански морал); в изкуството си те са успели да се запазят безукорно чисти и честни и това е голямото, което привлича всяко ново поколение.

Човек постоянно си задава въпроси за нещата от света и за тревожещия го свят на душата. И си отговаря както може. От поета обаче искат да отговаря на чуждите въпроси. А на него кой да му отговори? Тишината? Или гласът от безкрайната тишина? Който е чул този глас, е разбрал истината за нещата. И ще я каже. Но ще го разберат ли? Може ли нещо категорично да каже музиката?

Всеки поет има най-често едно стихотворение, което става синоним на неговото име. Поредно потвърждение може би, че не количеството е важно за утрешната слава, а сътворяването на това неповторимо твое стихотворение. Само посредствените могат да се утешават, че то ще дойде след многократни опити. В изкуството количеството никога не прераства в качество. „Есенна песен“ е стихотворението, което най-тясно свързваме с името на Пол Верлен. Възприето буквално, в неговия първи план, днес, когато нашите изисквания към поезията са толкова високи и понякога капризни, бихме могли да кажем дори, че това вече не е поезия. Но не го правим. Защото тук не толкова смисълът ни вълнува, колкото онази богата оркестрация на стиха, съвършенството и лаконичната завършеност на строфата.