Читать «Пейзажът на душата» онлайн - страница 2

Започват скитничествата им по пътищата на Белгия и Англия. Вратите на странноприемниците и канторите са широко отворени за двамата чудаци. Най-после те са „свободни“. Оттогава са прекрасните импресионистични пейзажи на Верлен. Всичко в тях е само загатнато, прелива — сякаш видяно през тесния прозорец на третокласния вагон. Поредното доказателство, че като всички големи неща и талантът може би е твърде просто явление: стремеж — и най-вече възможност! — всичко (все едно дали е познато, използвано или не) да се поднесе по един нехарактерен за житейското мислене начин, с изказ, колкото се може по-различен от тоя на другите творци.

Стефан Цвайг смята, че Верлен не е от ония поети, които се стремят да съчетаят себе си, цялата си същност с огромната вселена. И той е прав, но може би — както е при всички категорични твърдения — само частично. Има ли големи идеи в творчеството на Верлен? На пръв поглед — не! Какво голямо ни казва той? Тук вече отговорът не може да бъде еднозначен. Пол Верлен пише непретенциозни, най-общо казано, стихотворения, песни; дори озаглавява една от стихосбирките си „Песни без думи“. Това не е само желание да шокира. В стремежа да бъде непосредствен, да бъде естествен, той стига дотам, че би бил щастлив, ако може да изтананика тия стихотворения, да мине дори без основното градиво на словесното изкуство — думите. И в този смисъл ние не бихме могли да търсим някакви големи философски обобщения в неговата поезия.

Но да оставим обобщенията на философите и мислителите. А при поета да се вгледаме в душевните му трепети, да познаем радостта от конкретното преживяване, от съпричастието. Преживяването, когато е истинско и искрено споделено, също може да бъде носител на големи истини. Дори на велики истини. И по един опосредстван начин те да станат изразители на задълбоченото мислене, без нарочен стремеж към него. Философската поезия не винаги и не само е тази поезия, която борави с философските понятия. Понякога те служат, само за да се имитира нещо, което е плод на преднамереност.

И все пак какви са истините у Верлен? Уви, те не се поддават на точно определение, защото самата му поезия е неопределена, смътна, преливаща, неуловима. А и би било прекалено да изискваме от поета някакъв постулат. Едно обаче не може да му се отрече — търсенето на истината. За поета дори не е важно толкова да намери, колкото — да търси. Намери ли и задоволи ли се с намереното — поетът е вече свършен!

У Верлен ние можем да открием и философия, макар поднесена дискретно, и песенно-шансонното начало, и резигнация, и надежда, и нравствен максимализъм, и социален патос — всичко, което го прави многолик и силен. Слаб човек, Верлен е силна личност — при целия парадокс на твърдението. Една противоречива, раздвоена душа (без това да отслабва творческата личност, защото в литературата не единството и монолитността водят до силата), дух, който се мята от крайност в крайност. И ще е наивно да смятаме, че интересът към Верлен и поетите от неговия тип ще бъде постоянен. Безспорно е, че във времето на силни социални сблъсъци и колективни чувства се търсят по-директни и по-категорични изяви. Но връщането към Верлен и неговите събратя, за които той така съпричастно пише в прочутата си книга „Прокълнати поети“ е неизбежно. Защото проблемите, до които се докосват те — трепетите на душата, терзанията между идеала и грубата действителност, раздвоението между полета на мечтата и живота с неговите сковани норми — това са вечни проблеми и не могат да не вълнуват едно поколение на даден етап от неговото съзряване; защото човек съзрява цял живот.