Читать «Пеещият фонтан» онлайн

Марко Ганчев

Пеещият фонтан

Отначало пеещият фонтан не се разваляше толкова често. Пееше всяка вечер по няколко часа и нищо му нямаше. Хиляди граждани идваха на разходка в градската градина специално да послушат пеещия фонтан.

Разбира се, хората знаеха как стават тия работи. Фонтанът бе свързан с радиоуредбата в управата на парка. При по-високите тонове на музиката фонтанът извишаваше струята си, при по-приглушените я снишаваше. Няколко цветни прожектора изпод водата правеха обстановката още по-приказна. Да не говорим, че от време на време някой и друг лебед прекосяваше езерцето, грациозно кършейки лебедовата си шия.

Гражданите бяха от доволни по-доволни. Не само слушаха гласа на любимата си естрадна певица, ами го възприемаха и зрително, наблюдавайки струята на фонтана. Картината с лебедите им създаваше допълнителен уют — хем се разхождаха на чист въздух, хем се и чувстваха като у дома си под ковьорчетата с изрисувани лебеди.

Добре, ама фонтанът започна да се поврежда. Взеха да го пускат с музика само в празник, а след това и никак.

— А бе машинка нали е, разваля се — въздишаха по-примирените граждани.

По-критично настроените обаче мърмореха:

— Голяма работа: да се затегне с отвертка някое винтче в някое реле. Ама техниците са мързеливи.

А истината беше съвсем друга. Може би по-сложна. Може би по-проста. Но всеки случай по-тъжна. За всичко бе виновен черният лебед, който умря към края на това лято. Гражданите, разбира се, не забелязаха отсъствието му. При тия разноцветни прожектори иди, че разбери кой лебед е чер, кой — бял. Всички бяха розови като фламинги.

Големи разправии си имаше пеещият фонтан с тоя черен лебед. Често пъти посред нощ, когато фонтанът си почиваше, приятно изморен от дългото пеене и от радостните възгласи на публиката, черният лебед току доплуваше насреща му из мрака. Прожекторите не светеха и върху сребристия отблясък на водата черният лебед се очертаваше с извитата си шия като един голям въпросителен знак. И да беше само приликата му с въпросителния знак, както и да е. Ами той наистина питаше.

— Е — питаше той, — какво? Доволен ли си, маестро Фонтане?

— Че защо да не съм доволен? — отвръщаше пеещият фонтан. — И аз доставям удоволствие на хората, и те на мен. Знам я твоята болка — модни шлагери съм бил пеел, естрадни песни. Не си прав обаче, лебеде. Хиляди хора имат нужда от това. Пък и не можеш да отречеш, че от време на време им изпълнявам „Лебедовото езеро“ от Чайковски.

— Съвсем не става дума за това — разплискваше нервно с криле звездните отражения черният лебед. — А за това, че те наричат Пеещ фонтан, но ти не пееш своя песен, а чужда.

Това беше най-болното място на пеещия фонтан. При тоя упрек той изсъскваше от яд. Една тънка шипяща струя се вдигаше тогава чак до покрива на управата на парка.

— Ш-ш-ще ме учиш-ш-ш ти мене! — съскаше пеещият фонтан. — Ти, дето не с-с-си пойна птица. Изпей сам нещо, пък после учи другите!

— Ще изпея, не бързай — тъжно се поклащаше черният лебед, черен въпросителен знак. — Но и ти можеш да изпееш своя песен, а не да повтаряш чуждите. Поривът на твоите струи да прегърнат небето е пълен с музиката на непокорството. Плясъкът им после върху повърхността на езерото е божественият акорд на сливането с майката вода! Да, ти имаш твоята песен. Трябва само да се откачиш от тия релета, индикатори и стереоуредби.