Читать «Паякът» онлайн

Ерик Симон

Паякът

А може би зад тази история се крие друг по-голям абсурд?

Един рецензент

Всичко започна с това, че гърбът ми се схвана от писане на машина. Тогава обикновено седя на мебел, с право наричана „кушетка“, която за лежане е много удобна, но за седене — не. Въпреки че масата ми е много модерна, за писане на машина е доста ниска, а пък това е нещо, с което все още не съм свикнал както трябва. Оттам и болката в плешките. С една дума, най-после схванах истинското предназначение на тази мебел и се излегнах да си почина.

Лежах по гръб, скръстил ръце под главата. Приятно е, при това тръбните мускули се отпускат и болката бързо преминава. Няколко секунди бях доволен от себе си и от света, а когато забелязах паяжините по тавана на стаята, усетих дори нещо като симпатия към осмокраките им строители. Всъщност и аз като много други хора не понасям паяци и изпитвам към тях някакво съвсем необосновано, инстинктивно отвращение. Знам, естествено, че паяците са полезни животни, и затова живея с тях в мирно съвместно съществуване. Те не ми правят нищо, аз не ги закачам, най-много от време на време да събера сили да изчистя най-старите, потънали в прах паяжини.

Но както си лежах по гръб, въобще не ми бе до това, съвсем се бях отпуснал. Вече не ме смущаваха дори и петната по тавана над прозорците, избили, след като наемателите, живеещи над мен, бяха оставили прозорците си отворени по време на проливния дъжд през нощта в петъка преди Петдесетница. Мисълта за това, как е изглеждало жилището над мен след онази дъждовна нощ, ме накара да се примиря окончателно с тези петна. Къщата е строена преди почти двеста години — цяла крепост с половинметрови стени от пясъчник, с гредоред от масивни четвъртити мертеци, наредени плътно един до друг. След като влагата бе проникнала чак в моето жилище, при онези над мен трябва да е имало цяло наводнение.

Спокойният ход на мислите ми се прекъсна, когато забелязах внезапно косо над мен черната точка, която вероятно съм гледал дълго време съвсем несъзнателно. Паякът — като че ли не по-голям от половин сантиметър — висеше на нишка от тавана. Стори ми се малко странно, че не се поклаща насам-натам, макар че и двата прозореца бяха отворени и от време на време ставаше течение. Но скоро това престана да ме занимава, защото паякът висеше не точно над мен, а над насрещния ръб на масата, и насочих мислите си към други неща.

Първоначално възнамерявах да седна отново и да продължа да малтретирам машината. Но скоро си избих това намерение от главата — откак вече няколко пъти бях печатал и насън знам кога трябва да престана. Тогава пишех разказ, който съвсем не вървеше и до ден днешен си остана само фрагмент. Идеята да въведа призрак в кибернетичния свят на бъдещето не можах да облека в никаква, макар и относително подходяща фабула. Едва ли, четейки „Кентървилският призрак“, някой би изпаднал по традиционния маниер в несвяст или би изпитал задължителния за такива случаи панически ужас, а тези неща са били анахронизъм още по времето на Уайлд — тогава колко ли жалко старомоден, колко трогателно безпомощен би бил такъв един призрак в света на бъдещето! В края на краищата всеки що-годе образован човек е убеден, че не съществува нищо, ама съвсем нищо свръхестествено, извънземно и в последна сметка нищо необяснимо. Всичко, което става по света и заслужава внимание, се извършва в супермодерни лаборатории или някъде много далече, примерно на други планети. Открият ли някога някъде нещо наистина ново, то засяга толкова нищожна част от нашето битие, че може да развълнува само специалистите от съответната област на науката.