Читать «Пасажер» онлайн - страница 236

Вероятно нямаше да е трудно да мине обратно през проходите, през които бяха минали с Ета, и да се върне в 1776, но като се имаше предвид колко време щеше да му е нужно да стигне от Ню Иорк до острова. той преглътна надигналото се чувство за безсилие.

— По-добре да е след месец.

Ако не я намереше сам преди това.

Ще и кажа истината, ще и кажа какво е сторила майка и. С което навярно щеше да я съсипе. Но Ета заслужаваше да знае. Заслужаваше сама да управлява живота си, да не е пътник, вечно оставена на благоволението на майка си

Роуз кимна и насочи коня си към града.

— Добре е да знаете и нещо друго. Имам чувството, че няма да сме единствените, които я търсят.

— Наясно съм — отвърна Николас. — Ако София не отнесе астролабията на Айрънуд, той ще реши, че Ета е избягала с нея.

— Това е вярно, но аз говорех за драките. Предводителят им, Хенри Хемлок, навярно ще се опита отново да я издири.

Господи, ситуацията ставаше все по-объркана с всяка изминала минута.

— Разбирам.

Устата на Роуз се изкриви в тъжна усмивка.

— Съмнявам се, че разбирате. Хенри е влиятелна фигура, далеч по-богат и по-хитър, отколкото изглежда. Освен това й е баща.

Внезапно всички мисли изхвръкнаха от главата му.

— Желая ви късмет, Николас Картър. И да не сте посмели да ме разочаровате — подвикна тя през рамо. — Ще се видим след месец. Насау, кръчма „Трите корони“.

Николас кимна, стиснал юздите, и проследи с поглед как Роуз пришпорва уморения си кон в тръс, а сетне в галоп. Изчака да се скрие от погледа му и едва тогава издиша приклещения в дробовете му въздух и се свлече на колене. По лицето му се стекоха сълзи и пот и разтреперан, кашляики и смееики се едновременно, тои притисна чело в пръстта и се опита да овладее могъщите чувства, които бушуваха в гърдите му.

— Жива си — прошепна той с дрезгав глас. — Жива си.

И двамата ли? И Джулиън, и Ета? Мозъкът му не можеше да побере бледата надежда, която се надигаше у него и извиваше гръбнака му като платно. Ако Джулиън бе просто изгубен, значи трябваше само да го намери.

Конят, оставен от Роуз, го наблюдаваше безучастно. Николас се приближи, протегна ръка и изчака животното да го подуши и да притисне нос в дланта му. Погали дългата муцуна, прокара пръсти през тъмната грива и усети как мислите му, освободени от ледената примка, най-после потичат невъзпрепятствани в главата му.

Ета бе жива, но не беше в безопасност. Нямаше си нищо и никого, беше съвсем сама.

Но не за дълго.

Обзет от решителност, той се покатери на седлото. Щеше да закара изтощеното животно до оазиса, да му даде възможност да си почине и да утоли жаждата си, а сетне щеше да тръгне да търси Хасан. Не бе изключено приятелят му да знае нещо повече за пътешествениците от тази епоха, а оттам нататък... е, щеше да се справя с предизвикателствата едно по едно.

Тъкмо бе напуснал хълмовете, когато забеляза друг ездач да препуска на зигзаг между руините. Не би могъл да сбърка алената роба дори и от такова разстояние и усети как поредната тежест пада от гърба му.